В навечерието на 145-та годишнина от обесването на Васил Левски днес в Исторически музей Ботевград за пореден път гостува Искрен Красимиров- режисьор и основател на проекта „Незабравимата България”. Както и до сега Искрен Красимиров бе придружен от своите родители Красимир Стефанов и Илиана Минковска, които са и сценаристи на филмите, част от „Незабравимата България”.

Отново ботевградчани се докоснаха до родолюбивия и патриотичен дух на младия режисьор Искрен Красимиров.

С емоционален и въздействащ рецитал на стихотворението „Опълченците на Шипка” се включи 10-годишният Иван от ОУ „Васил Левски”- Ботевград. Младият патриот предизвика силни емоции и бурни аплодисменти.

Предпремиерно и специално за ботевградската общественост основателят на „Незабравимата България” показа кратък откъс от най-новия и незавършен все още филм „Освободителят на България”. Новият проект се създава в чест на 140 години Свободна България. Режисьорът сподели, че се надява филмът да бъде изцяло завършен до 3-ти март. Филмът „Освободителят на България” е посветен на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, който е американски журналист от 19 век. Известен в България като специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“ след Априлското въстание (1876) и по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Ярък застъпник на българската национална кауза.

През 1876 г. Макгахан влиза в конфликт с Джеймс Гордън Бенет (младши), издателя на вестник „Ню Йорк Хералд“, и напуска. Поканен е от своя приятел Юджин Скайлър да разследва сведенията за широкомащабни зверства, извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание (1876). Макгахан получава журналистическо задание от вестник „Дейли Нюз“, водещ на времето си либерален вестник във Великобритания. Нает е и от руския вестник „Голос“. Заминава за България на 23 юли 1876 г. След като на 28 юли посещава Пловдив, а на 1 и 2 август съответно Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за село Батак, изпращайки в последствие на своя вестник ярко описание на видяното от него:
„Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас.
Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас..”, пише в част от репортажите си.

Като резултат от неговите публикации може да се считат и последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар. „Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като „Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на р. Дунав.