Българският писател Христо Стоянов гостува тази вечер в Исторически музей Ботевград, като поводът за визитата му е представянето на книгата „Ами това е“. Мероприятието се привежда в рамките на инициативата „Салон на изкуствата“, която има за цел да презентира българското творчество.
 
Христо Стоянов е нестандартна личност и творец, един от най-скандалните български писатели. През 1989 г. е имал заповед за интерниране от Смолян, а също и паспорт за чужбина за екстрадиране от страната заради стихове, посветени на Тодор Живков, както и за неговото гражданско поведение и позиция.
 
Стоянов е един от най-сериозните познавачи на българомохамеданската общност у нас. Автор на над 10 книги, сред които "Скритата история на една помакиня" и "Рязания поп", които разбуниха духовете в началото на 90-те години на миналия век.
След 1989 г. е многократно съден за журналистически публикации и именно заради българомохамеданските си книги. Заради романа си „Копелето - Евангелие от Юда“ беше и отлъчен от църквата. Анатемосал го Ловчанският митрополит Гавриил, който по времето на соца бил игумен на голям наш манастир, а в покоите му висял огромен портрет на... бившия първи Тодор Живков.
Стоянов е родом от Габрово, живял е в Смолян, а в момента живее във Варна.
 
 „Ами това е“ представлява сборник от разкази, която съдържа 46 спомена, с които Христо Стоянов се връща към корените си.
„Спокойно мога да го нарека "носталгии по Габрово". Вътре ще намерите чешитите на Габрово, на моя квартал Дядо Дянко. Някои от героите са все още живи, други - не са. Вероятно в книгата ще се усети с каква любов и нежност говоря за тези хора. И вместо като Пикасо да търся детския изказ в далечна Африка, аз реших да го направя в собственото си детство. Не е нужно човек да обиколи света, за да се върне в детството - в неговата искреност и първичност. Достатъчно е да носи това детство през цялото време със себе си", споделя самият автор.
 
Това е красотата на спомена – времето не заличава, а обединява. Остават характерни черти, жестове, думи. Но остават. Заради това в някои от разказите писателят използва и двата прякора, съзнавайки, че един човек се превръща изпод перото в „братска могила”.  Четейки книгата, читателят ще усети с каква любов и нежност авторът говори за тези хора.
„За мен писател може да се нарече този, който успява да съхрани спомена за детството. Надявам се, че всеки читател ще разбере, че никога не съм обичал друг град така, както родното ми Габрово. Съвършени са крилата на детството. Защото техните пера са лепени с целувките на майката, с възторга на близките. Всички следващи крила са правени, за да достигнеш до любовта и заради това се разтапя восъкът от близостта с нея, докато детските са правени от любов. Ами това е…


Източник: balkanec.bg