На 10 ноември 1989 г. България се събуди различна. В новините се съобщи, че Тодор Живков е освободен от всички постове. Десетилетия на социализъм, на еднопартийна власт и на „планова икономика“ приключваха с едно заседание на Политбюро. Хората по улиците говореха шепнешком, после по-смело, после с надежда – че нещо ново започва, че ще живеем „като на Запад“, че ще имаме свобода, възможности, справедливост.
Тридесет и шест години по-късно е време за равносметка. Промени ли се България? Да, и то дълбоко. Имаме свобода на словото (макар и не без страхове), пътуваме свободно, избираме, протестираме, критикуваме. Магазините вече не са празни, а пазарът е пълен с изобилие – от стоки, но и от противоречия. Имаме интернет, частен бизнес, частни университети, европейски пътища и европейски пари. Имаме и усещането, че можем да бъдем каквито пожелаем – но и тежестта на това, че никой няма да ни даде готово бъдеще.
Живеем ли по-добре? Материално – вероятно да. Свободно можем да избираме професия, място за живеене, пътуваме без визи в Европа. Но по-добре ли живее онзи, който се бори с ниски доходи, с несигурност, с усещане, че трудът му няма стойност? По-добре ли живее младият човек, който напуска страната, за да намери справедливост и шанс в чужбина? Свободата дойде, но не донесе равенство.
А кой ни управлява днес? Старите лица изчезнаха от телевизора, но не и от системата. Мнозина от „новите“ се оказаха синове и внуци на старите. Мрежата на властта просто смени костюмите и лозунгите. Вместо „социалистическо бъдеще“ днес слушаме за „европейско развитие“, но често с едни и същи интереси зад кулисите. И тук идва болезненият въпрос: падна ли режимът на 10 ноември – или просто се преобрази?
И все пак – България е друга. Вече не се страхуваме да питаме, да търсим, да изискваме. Младите поколения не помнят опашките за банани и мълчаливите първомайски манифестации. Те искат повече – и това само по себе си е най-голямата промяна.
Равносметката е сложна. Социализмът си отиде, но сенките му още стоят по ъглите на политиката, икономиката и манталитета ни. Може би истинската промяна не е станала на 10 ноември 1989 г., а продължава – бавно, противоречиво, понякога болезнено – и днес.
Свободата ни е дадена, но демокрацията трябва да се отстоява всеки ден.
И може би това е най-важният урок на последните 36 години – че промяната не е дата в календара, а път, който още вървим.
Източник: balkanec.bg
Чудесна статия. Много вярно написано.
Честит ден на банана, българи!
Няма такъв строй демокрация.
Има социализъм и капитализъм,със своите предимства и недостатъци.
Съмнявам се,че за 36 години са направени толкова неща,колкото през предишните 36 години. Света се развива, не капитализма.
По самолетите сме същите.Бусчетата с гастарбайтери от Централна гара, не съм ги броил,но не ме и интересуват.
И теб те няма, но на никой не му прави впечатление.
Питай дебелата дали ме няма.
И ти ли си там? То е като на воденица.
Селянин ходи на воденица.
И при жената на смотаняка.
Статията е много добра
Браво на автора!Благодарение на промените и управлението на синовете и внуците на комунистите,днес ние се радваме и сме изключително щастливи от голямо намаление на водолазните костюми и камилските седла по магазините!
Само Фидел Кастро завинаги
И Че Гевара. Венсеремус!