На днешния ден преди 106 години, на 27 ноември 1919 година, е подписана безспорно една от най-пагубните спогодби в историята на България – Ньойският договор. За победителите той е „мирен“, за българите „диктат“.
Подписването на договора между страните от Антантата и България става под огромен натиск в кметството на парижкото предградие Ньой (Ньой сюр Сен). Българската делегация е изолирана, зорко следена от агенти на замъка, където е подписан договора, подлагана на натиск и психологически тормоз.

Според клаузите на Ньойския договор, България се лишава от Западните покрайнини, включващи Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско, както и град Струмица с околността. Тези територии преминават към Кралство на сърби, хървати и словенци. Само в ЗП са оставени на произвола на съдбата и терора на крал Александър Карагеоргевич 120 000 българи, 2 града, три пазарни средища и над 100 български села. Но и 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия с 269 учители със 7 892 ученици.

В Западните покрайнини незаконно са окупирани от Сръбската православна църква 45 български църкви и манастири обгрижвани от 42-ма духовници. Първото което прави агресивната Сръбска православна църква, е да изгони от Западните покрайнини българските свещеници, а по-късно сръбската полиция и да ликвидира някои от тях. Днес в Цариброд, Босилеград и в селата в Трънска Клисура няма български свещеници. Назначават се за свещеници единствено и само сръбски духовници, които умишлено променят традициите, религиозните и други църковни празници на българите.

С Ньойския договор се потвърждава и румънското владение на Южна Добруджа. Що се касае до Беломорска Тракия с чл. 48 е бил предвиден икономически достъп на България до Егейско море, но само една година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, тя е предадена на Гърция, като клаузите по чл. 48 остават неизпълнени.
По този начин, България е лишена от 11 000 кв. км. територии, населени с близо 2 000 000 компактно българско население. Българската армия е разоръжена, страната ни е подложена на политическа изолация, осъдена е да плаща военни репарации.

Ньойският договор не само осакатява териториално България, а насочва към нейните предели стотици хиляди бежанци, част от които са и българите от Западните покрайнини. Известен е влакът с черните забрадки, които вързали жените при напускането им на Цариброд.
А когато отчаяните бежанци от Западните покрайнини дошли в България, много бързо ги сполетяло отчаянието от новия им бежански живот макар и в майката родина, в която убежище по същата причина потърсили и хиляди бежанци от Македония, Добруджа и Беломорска Тракия.

Съкрушените хора, принудени да напуснат родните си места и бащините си къщи намерили своята утеха под балкона на Иван Вазов. На Вазов, на който нещастните босилеградчани написали писмо през 1919г. да им помогне с авторитета си Босилеград да остане в границите на България! Когато Западните покрайнини пак били върнати в границите на България през 1941-1944г., първото нещо което направили царибродските ученици от гимназията „Принц Кирил“ е било посещението им на гроба на Иван Вазов, затрупвайки го с цветя.

Когато става дума за приноса на българските интелектуалци в защита на българите от ЗП, тук трябва да подчертаем ролята на поета и университетския преподавател Емануил Попдимитров, Стилиян Чилингиров, Йордан Захариев, Иван Гьошев, Гаврил Любичев, както и роденият в Цариброд, полковник Сокол Алексиев и много други. Всички те са ярки, силни, безкомпромисни личности, интелектуалци и стратези, каквито днес ни липсват.

От дистанция на времето, трябва да бъдем откровени и да кажем, че българите в откъснатите от България през 1919г. Западни покрайнини, са най-потърпевшите от Ньойския договор. От 120 000 тогава, днес са под 20 000 души. Правят се опити да бъдат асимилирани по всевъзможни начини с опасната теория на сръбските служби за създаването на „шопска нация“. Икономически двете общини Цариброд и Босилеград са изоставени, образованието на български език е почти премахнато, за да започне с бавни крачки да се завръща в училищата, в които обаче учат все по-малко деца.

И въпреки всичко, българите в Западните покрайнини продължават да се борят за своите права и да отстояват своите принципи и интереси. Трудно е, но другото остава да се предадат, което означава отказ от паметта. А битката за паметта е в основата на всичко.

Снимката, която публикуваме към текста, е истинското лице на Ньойския договор Направена е от 1920г., запазена в чекмеджето на едно царибродско семейство. На нея се виждат представители на Международната разграничителна комисия, намираща се в Цариброд, за да следи прилагането на договора. Не е приятна за гледане тази снимка, но тя е истинското лице на Ньойския договор, с основание наречен от народа ни „диктат“.

снимка: impressio.dir.bgф

За „Балканец.бг“
Зденка Тодорова