Има хора, които като ги срещнеш и сякаш душите ви се разпознават. Такава беше срещата ми с художничката Дея Вълчева, която при запознанството ни по повод това интервю, имах усещането, че познавам от години.

Посреща ме една жена с лъчезарна усмивка, със светлина в очите и отворено сърце. Сещате ли се – от онези хора – идеалисти, творци, мечтатели, които вече станаха рядка порода в комерсиалния до цинизъм свят, в който прагматизмът и материализмът са издигнати в култ; в който никой нищо не прави, ако няма „келепир“.

В школата, където Дея обучава деца – по рисуване и приложни изкуства, цари творческа атмосфера – децата изработват есенна украса, а в залата ухае на прясно приготвена тиква и канела, от която в паузите малките художници похапват.

Дея Вълчева е трето поколение художник, със специалност Живопис. Баща и е известният голям художник Пламен Вълчев, а дядо и – Петър Вълчев, също художник. Дея е поредният пример, че талантът се унаследява.

„Вече 5-та година съм в Ботевград и идването ми тук е напълно случайно – една приятелка, съседка от тук, пожела да видя дали детето и има талант да рисува. Тя буквално ме хвана, като едно ангелче, и ме разходи из Ботевград. Показа ми - тук Читалището, ДГ „Кокиче“, има много възможности за теб, за работа с деца. Дойдохме през 2020 г. – Ковид пандемията, в четвъртък, ден преди да затворят цялата държава. Големият ми син беше на 2 годинки. Взех малко неща в бебешката чанта, натоварих бебето и кучето, и дойдохме в Ботевград - в наследствената ни къща с двор, за да се изолираме. Защото в София, където аз живея – до „Пиргов“ беше ад – сирени, суматоха, стрес.

И така досега. Много обичам да казвам, че забравихме да се върнем", споделя Дея и още:

"Оказа се, че в Ботевград има всичко – компактно, достъпно, на пешеходно разстояние. И понеже вече съм с две малки деца, нямах никакъв проблем със записването им в ясла и детска градина /за разлика от София/, и училище. Всичко е направено така, че да е в услуга на хората, и това е едно огромно предимство на малкия град.

Аз започнах да работя от вкъщи, след което отидох в Читалище „Христо Ботев“, където положихме основите на тази школа. Вече 3 години, откакто тя работи и в която най-редовните са 25 деца. Иначе, общо са 40, което за мащабите на Ботевград и селата /имаме и много деца от селата/ е повече от добре."

-        -  С какви деца работиш – такива, с изявена дарба или всички, които имат желание да рисуват?

-       -  С всички. Имало е дечица, които преди 5 години рисуваха като всяко друго дете, а сега печелят конкурси. И това не е благодарение на мен, а на личния им гений и на мотивацията, която ги води напред. Аз съм тук, за да им предам този пламък. Веднъж седмично идват, по два астрономични часа.

-     - Какви са ползите от рисуването и работата с ръце за развитието на фината моторика, мисловния процес, говорът при децата; как те се подобряват чрез изкуството, защото все повече съвремени деца страдат от дефицити във фината моторика?

-   - Да, дефицит е, защото децата спряха да рисуват. Първият начин едно дете да се изрази и да покаже какъв е вътрешният му свят – мечти, емоции, проблеми – е чрез рисуването. Но знаете ли, синът ми е втори клас и в училище имат само един час седмично рисуване…

-   - Точно това, което възпитава у децата естетика, ценности, емоционална интелигентност, мироглед – 1 час седмично. По същия начин с музиката. Абсолютно несправедливо наричани „маловажни предмети“. Липсва хуманността сякаш на образованието. Прекалено сме фокусирани върху технологии, математика…, а ние в крайна сметки сме човеци, не изчислителни машини… Съгласна ли сте?

-    - И със сигурност не всички ще станат математици, нали? То е невъзможно. Ние ако можехме да пресметнем всичко, този свят нямаше да го има. Изкуството ще спаси света, колкото и странно да звучи на много хора – на прагматиците. Но и те в даден момент от живота си го осъзнават. Мога да спомена големи имена на доктори, с които съм разговаряла и знаете ли, че те вярват в Господ, защото тяхната материя колкото и да е точна, те си дават сметка че са донякъде – оттам насетне всичко е в Божите ръце.

-          - Вие, освен с рисуване, се занимавате и с приложни изкуства в Школата. Какво творите сега?

-          - Цялата есенна гама. Сега, в момента изработваме тикви от плюш.

-          - Правите ли изложби?

-    - Благодарение на един Международен детски фестивал, който се прави за трета година в Ботевград, имаме възможност да направим една голяма изложба с моите деца. Защото нашата работа е тиха и скрита от очите на голямата аудитория, и наградата за тези деца е да направим една голяма изложба, за да видим плодовете на техния труд.

-       - Наближава Коледа. Нещо подготвяте ли за Новогодишните празници?

-   - Всякакви ръчно изработени винтидж играчки. Миналата година правихме ангели и елени. Тази година, на представителната тераса на Читалището, искаме да направим един голям ангел в полет, който да свети – от тел, обличаме го с бяла хартия и отвътре лед осветление – това ще бъде един голям светещ ангел.

-        - Работите ли с деца със специални потребности?

-       - За пръв път ми се случи да работя с деца със СОП именно в Ботевград, защото директорката на ДГ „Кокиче“ има специално отношение към тези дечица. Тя не иска да ги прави толкова специални. Да, работя, за жалост всяка година броят на тези деца, ми прави впечатление, че расте. Значи има нещо, нещо се къса – в генома ли е, в общуването ли... Виждам дечица, които не могат да ходят, да говорят, не могат да държат моливче, а в 4-та група на ДГ, когато ги изпращаме, те вече са вербални и ще поемат по пътя на един пълноценен индивид – ще могат да учат, да работят. По-добра от тази терапия - да бъдат в реална среда, със своите връстници в норма, няма. Никой кабинет няма да е така уютен, както цялата група от 25 деца. И учителите са изключително внимателни, както и помощник-възпитателите.

-         - Минава ли Ви през ума завръщане в София?

-      - Човек в този живот, който водим, не трябва толкова да се съсредоточава в едно място за живеене – където се чувства добре, където условията да отгледа децата си са по-добри, там се премества. Днес си тук, утре си на друго място….но това завръщане през поколения, за мен е много знаково и интересно.

Засега не мисля да се прибираме в София. Няма пространство в столицата, всичко е много хаотично и в момента тя наподобява една обърната кофа за смет /буквално и преносно/; всеки може да строи където си пожелае, и каквото си пожелае, превземат градинки, режат дървета. А истината е, че голямата работа се случва в София. В момента работя по две книги и по тях имам работа и пътуване до София. 

„Човек и добре да живее, трябва да отскочи до София“.

автор и снимки: С. Трендафилова