Христо Георгиев е от Етрополе, но още от студентските си години живее и работи в София. Не пуши и много обича спорта. Преди 3 години обаче започва да се оплаква всеки ден от главоболие. Установява се, че има високо кръвно, но Христо се опитва да не му обръща внимание. Докато не му прилошава и го приемат по спешност в болница “Царица Йоанна-ИСУЛ”. Диагнозата е тежка - гломерулонефрит в напреднал стадий.

“Бъбреците не могат повече да пречистват кръвта ми, нужно е лечение с хемодиализа. Сега, поглеждайки назад, виждам как животът ми приключи за една седмица. И така започна един кошмар, които продължава до ден-днешен. Ретроспекцията за близо 3 години е страшна: 3 пъти седмично “лечение” с хемодиализа, множество операции за съдов достъп, много болка, много мъка за мен и за близките ми. Лечение е в кавички, защото тази процедура освен че поддържа живота ми, пречиствайки кръвта, с времето уврежда всички органи, отслабва организма и те прави бледо копие на човек.” Ето покъртителния разказ на младия мъж за орисията да се надяваш да оздравееш в България.

- Здравейте, Христо! Какво се случва напоследък с вас?
- Последните няколко месеца бяха изключително странни и изненадващи за мен. Както може би вече знаете, страдам от ужасна болест в разцвета на младините ми, мъчителна болест с фатален край. Какъвто и дух да има човек, това няма как да не му се отрази, сломява те, съсипва те психически и физически. Радостта от живота изчезва съвсем, всичко е сиво и тъпо. Нужна ми е трансплантация, скъпа, животоспасяваща операция. Когато стартирах кампанията за събиране на средства, все още идеята за трансплантация някак беше далечна, непостижима... Това са много пари и предполагах, че ще минат години, преди да ги събера. Това, което обаче всъщност се случи, надмина и най-смелите ми мечти. Дори не ми е и минавало през ум, че мога да получа такава подкрепа, от толкова много хора. Средствата бяха събрани само за около месец, това без съмнение е чудо и е най-сладкото нещо, което ми се е случвало от много време насам. Не самите пари, а подкрепата, съпричастността на хората, това е, което върна усмивката на лицето ми. От доста време насам се почувствах пак жив.

- Намерихте ли клиника, където да бъде извършена?
- Е... Все пак не можеше всичко да е перфектно... Австрийската болница, която трябваше да направи операцията, се отметна накрая... Изтъкнаха като причина, че ги е напуснал главният им хирург и че им трябва време да се реорганизират. След като ги попитах дали след 3-4 месеца ще могат да направят операцията, казаха, че не се знаело колко ще им отнеме и да си търся друга болница. Доста разочароващо и несериозно, но какво да се прави - потърсих си друга клиника. За щастие намерих прилична оферта от университетската болница в Майнц. Офертата им е по-скъпа от австрийската, но за щастие и благодарение на всички вас, имам парите. Уточнихме детайлите и заминахме с баща ми.

- Какво се случи, когато пристигнахте?
- Ходехме почти по цял ден на изследвания. Изненадващо за мен беше, че хората не отговаряха на стереотипа за студени, стриктни, безчувствени машини - напротив, много, много топли хора... Страхотно се държаха с нас, не усетих нито един човек да ни погледне с лошо око или да ни мисли лошото, защото идваме от България. Иначе за медицинската част на нещата няма какво да се коментира, перфектни са.

- Баща ви как прие новата ситуация?
- Беше му доста трудно и тежко, за пръв път напуска България, но не го показа в нито един момент. Мисля, че след няколко дни дори свикна с обстановката.

- Как се чувствате сега?
- Много ми се насъбра... Мислех, че вече ще съм опериран, а ето, скоро няма да стане. Казаха, че трябва да пробвам да излекувам С хепатита, който имам, и тогава да се прави операцията. Много се разочаровах, защото знаех, че го имам, а в България никой доктор не ми каза, че трябва и че мога да го лекувам... Какво да ви кажа - тъжна история... А аз дори изрично ги питах, преди да замина! Скапана държава е това нашата...

- Как е баща ви?
- В клиниката казаха, че баща ми трябва да отслабне малко и да не употребява никакъв алкохол. Той не че е пияница, но по български цял живот всеки ден на вечеря си пие по 100 грама. В резултат черният му дроб е малко омазнен. Според тях това не е никакъв проблем, но държат всичко да е перфекно и трябва да спре да пие въобще. Та така, сега той отслабва и не пие, аз чакам да ми пуснат протокол за лекарствата за хепатита. След 2-3 месеца нещастната Здравна каса трябва да ги отпусне и да се започва лечението. Дават ми шанс 30-40% да се излекувам.

- Какво значи според лекарите “да пробваш” да се излекуваш? Защо те не ви помогнаха?
- Ами те ми помогнаха - направиха ми чернодробна биопсия и ми назначиха лечение, което предадох тук на българските доктори. Дано да може да ми осигурят точно тези медикаменти. Казаха да опитам да го излекувам, защото няма 100% гаранция за успех. При недиализно болни процентът, който ми дадоха там, е 70 успеваемост, на диализно болните значително пада, но не се наеха да кажат точно колко.

- Пуснаха ли ви вече протокол за лечение?
- Още не, трябва да излязат изследванията за спецификата на хепатита и тогава. В Германия лекарите ми ги бяха направили, но такава е практиката, правят се пак.

- Какво ни липсва на нашето здравеопазване?
- Като сравнявам с Германия, не е голямата разлика в парите или техниката, най-голямата разлика е в хората. Хората там са други, отношението е друго. За сравнение - там за 12 дни се срещнах с 20-ина доктори, всеки един от тях ми викаше хер Георгиев и ми се представи, като ми стисна ръката. За 3 години обикаляне във всички болници по София, нито един от нашите не ми се представи, камо ли пък да ми стиска ръката...

- Има ли въобще такова?
- Има, но е на ужасяващо ниво. И нито ще се промени, нито ще стане по-добро! Така ще си вегетираме - без адекватно лечение... Не че няма кадърни лекари, просто системата ги притиска и така лекуват - ден да мине, друг да дойде...

- Защо държавата ни не се грижи за болните си?
- Държавата не се грижи за здравите си граждани, от които се пълни хазната, какво остава за болните, които никому с нищо не са полезни. За държавата болните са бреме! Боли ме да го кажа, но истината е да се емигрира, тук шанс хора като мен просто нямат.

- Какво ви предстои оттук нататък?
- Чакане поне 1-2 месеца претоварената ни от работа Здравна каса да ми обработи документите и да ми отпусне медикаменти, после 1 година лечение, и след това - независимо излекуван или не от хепатита, ще пътуваме пак за трансплантация. Разбира се, ако дотогава не получим някакви увреждания аз или баща ми.

- От какво имате нужда?
- Напоследък имам нужда само от почивка. Анемията и недоспиването ме съсипват, искам само да се наспя, постоянно съм изморен.

- Кой ви помага в борбата в болестта?
- Морално ми помагат адски много хора, хубаво е да чувстваш подкрепа. В здравен аспект, няма как да ми се помогне... Досега някак си оставахме в сянка, умирахме си тихичко, никой не ни забелязваше... Това е много страшно!

- Какво си пожелавате?
- Не смея вече дори да си пожелая трансплантация... Затова ще е нещо друго - иска ми се никога да не ми се налага да виждам някого, когото обичам и ми е скъп, да се мъчи като мен...

Иска ми се да можех да благодаря на всеки човек, спомогнал за събирането на средствата или за популяризирането на кампанията, или просто написал няколко думи да ми вдъхне кураж.... Хиляди благодарности на всички вас: на моите приятели, колеги, съученици, състуденти, американските ми колеги, на работодателя ми, на община Етрополе, на съгражданите ми от Етрополе, на всички фирми, на стотиците хора, които се отзоваха. Поклон пред вас, вие сте добри хора!

Подарете живот на Христо!
Първа Инвестиционна банка
BIC: FINVBGSF
BG89FINV91501315514076 - в лева
BG40FINV91501315514085 - в евро
Христо Георгиев

Източник: Люба Момчилова