Народната певица Елица Райчева: Корените ми са от живописен край, с който се гордея!

Елица Райчева е родена на 18 ноември в София. Семейството и е непреходно свързано с народната музика. Прабаба й Василка Петкова е заслужила певица и легенда на драгоманския фолклор.

От кога се занимаваш с народна музика и какво те подтикна към нея?
- С народните танци се срещнах на 4-5 годишна възраст. Помня го ясно, сякаш бе вчера – в една много студена зимна вечер татко ме заведе на репетиция в танцовата зала на Народно читалище „Пенчо Славейков“, в нашия квартал, където живеем.
Баща ми е гъдулар, съвсем очаквано той се превърна в човекът, който ме влюби в това тайнство народната музика. Народните песни запявах от малка у дома, вечер той ме вдигаше на ръце високо към секцията, където стоеше техниката, с която правеше мои записи на народни песни за семейни спомени. По онова време звукозаписните студиа се брояха на пръсти – като дете имах участия с детски състав в записи на детски народни песни за Балкантон, както и за едно малко частно студио, в което записвах детски песнички.

Отново благодарение на неговия професионален път познавам една колосална певица, певица, която ме покори с таланта си завинаги и с която имаме специална обич вярвам – добруджанската народна певица Калинка Вълчева! /тайно мечтаех да приличам на нея … хубаво нещо са мечтите …/. Нека ни е здрава още дълги години и да слушаме чудните и песни и неповторимия й глас!

Нейният огромен и уникален певчески талант, нейният артистизъм, богат репертоар станаха причина да почувствам тази любов към фолклорната ни песен.

На 10–годишна възраст започнах да пея в Детско–юношески фолклорен ансамбъл „Изворче“ към Национален дворец на децата в гр. София. Там се докоснах до Фолклориста, Човека, Мечтателя, Вдъхновителя, Радетеля за детското фолклорно изкуство, нашият диригент ст. н. сътр. доц. Д-р Михаил Букурещлиев или както ние – децата на семейство „Изворче“ го наричаме Татко Мишо … Светла му памет! Липсва на всички, такива личности не се забравят. Благодарение на екипа на ансамбъл „Изворче“ научих много красиви песни, започнах да разпознавам стил и орнаментика, характерни за различните ни фолклорни региони, научих се да изпълнявам песни за хор, които се пеят на два и повече гласа. Но извън пеенето там си създадох приятелства, които ценя и до днес много високо, искрени и чисти, неподправени – такива, в които можете да си кажете кривиците и да не се сърдите един на друг.

Именно там, в тази детска формация разбрах, че каквото и да ми поднесе животът, народната песен винаги ще ми е спътник.

Да започна да се занимавам с народно пеене ме подтикна безмерната обич, която изпитах към нашата народна песен, към българския фолклор. В желанието си да бъда достоен продължител на родовата ни музикална традиция се учех да подражавам на певци, които ме вдъхновяват да търся себе си и Да!, смятам, че един талант не може да изгради свой стил, ако не премине по пътя на подражание на стойностните ни изпълнители. Това дори може да се нарече подсъзнателен процес, самото интерпретиране на популярни, красиви песни – чрез него опознаваме изпълнителските си качества и най-важното развиваме своята музикална култура и трупаме музикално –слухов опит.

Коя е любимата ти народна песен?
- Това може би е най-трудният въпрос, който може да се зададе на един певец.

Всяка песен, която е попаднала в песенния ми репертоар е преминала през сърцето и душата ми, трогвайки ме с мелодията и текста, които носи. Мога да споделя изпълнителите, без които ежедневието ми е непълно и любими изпълнения от същите: Калинка Вълчева – „Остана Кера клето сираче“; Верка Сидерова – „Лале ли си, зюмбюл ли си“; Василка Петкова /с която имам родственост/ и песента и „Пушка пукна“; Янка Рупкина – „Калиманку, Денку“; Комня Стоянова – „Турчин робини караше“; Магда Пушкарова - „Що не ма ожениш, мале?“; Надка Караджова – „Заблеяло ми агънце“; Динка Русева – „Седнах да вечерям“; Борис Машалов – „Мама Елка буди“; Йовчо Караиванов – „Забрави си Марко аляното конче“; Кайчо Каменов – „Песен за Стефан Караджа“; Стоянка Бонева – „Цъфнало е, Руже“; Костадин Гугов – „Ако умрам, ил загинам“; Георги Чилингиров – ‚Чирешку чьорна вишничку“.
Горепосочената плейлиста няма преслушване, а и как да има – това са вечните български фолклорни песни и много други, списъкът е голям…

Какво за теб е народната музика?
- Ние българите поначало обичаме народния танц, музика, песен. Обичаме да пеем и в делник и в празник; и когато работим и когато сме в почивка. С песен обогатяваме душата си, прогонваме лошите мисли и споделяме радостта си. С мен не е по-различно. Аз мисля, че народната музика ме прави по-добра, защото е изкуство, защото вярвам, че всяко изкуство извисява духа ни.

За мен народната музика е безкрайно, необятно пътешествие към новото от минало време, фолклорът е сантиментална почит, жива история, веруюто ми, надежда за чудно хубавото бъдно.

Аз вярвам, че с народната музика, с фолклорното ни изкуство ние българите ще пребъдем.
Важно е, за да я има нашата култура, да съхраним и опазим корените й, нейната архетипност, да я разпространяваме, да не спираме това свято дело на прадедите си. Народната музика и традиции с една дума са дълг и чест за посветения!

Какво те свързва с Драгоманския край?
- Голямото ми родословно дърво по майчина линия; прекрасното ми детство; красивите спомени от село Габер.
За мен е важно, че познавам корените си ! Смятам, че човек, ако не познава себе си не съумява да се цени и да цени другия!

Идваш ли често в района?
- Винаги, когато успявам. Аз имам неописуема душевна връзка с моите баба и дядо, „обичам“ – тази дума не ми е достатъчна да изразя всичко, което изпитвам към тях!
Близките ми приятели и роднини знаят, че не обичам жестоката маска на големия град!
Кое е любимото ти място в района?

Специално ще ти изпратя моя снимка за сайта на моето любимо място, а то не е тайна за близките ми и не е случайно място!

Разбира се това е местността „Папуша“, където е родовата ни къща в село Габер. Там е пораснал дядо и неговите братя, там растях и аз с прекрасната ми сестра, с моите любими братовчеди – на голямата поляна пред църквата „Св. Троица“, в чиито двор са прочутите римски кръстове.

Там отсреща боровата гора под църквата имаше дузина джанкови дръвчета, като узрееха джанките и по цял ден бяхме на дръвчетата и баба ни търсеше из цялото село /защото къщата на баба и дядо е в другия край/. Там бе идеалното скривалище, за да не ни приберат рано от игра.

Кое за теб е най-голямото богатство на Драгоманския край?
- Културно –историческите и природни богатства са много, аз мога да споделя кои са местата, където аз се вдъхновявам освен горепосоченото. Ще започна с Неделишкия манастир „Св. Атанасий Александрийски“. Преди много години кандидатствах по един проект на катедрата по Кирило-Методиевистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Имах си една мечта, този манастир да получи отношение, да заеме достойното си място на културна ценност, като каквато е описана, а именно паметник на културата с архитектурно-художествено значение за България. За съжаление не се наредих сред първите места във въпросния проект, което следва да говори много, че имаме огромно национално богатство, което трудно намира стопанисване и реставрация за голямо съжаление. Често се замислям как прадедите ни са създавали със сетни сили и средства духовните средища, а ние в тази еволюция, дигитален свят, в който живеем дори не съумяваме да ги опазим с време. Но ето, че дойде Ден и мечтата ми да го реставрират се сбъдна и сега едно любимо свято място живее нов живот, за което съм щастлива. Над входната врата от юг на манастира е изобразен колан от женска народна носия с пафти, смятам, че нищо случайно не ни се случва в живота, че по пътя на човек се показват знаци, които го водят.

Други специални природни места са Врабчанския водопад, водопад „Котлите“, с. Туден и най – голямата ни забележителност - Драгоманското блато. Почувствах голяма тъга, когато миналата година се запали пожарът. Аз съм емоционален човек, не мога да бъда безразлична към такива тъжни моменти.

Корените ми са от живописен край, с който се гордея!!!

Разкажи нещо повече за прабаба си Василка Петкова
- Прабаба Василка е първа братовчедка на прабаба Цветанка. Сестрите и братовчедките на прабаба ми пеели много красиво бурелските песни. Две от тях – баба Василка и баба Грозда са били прослушвани от Филип Кутев. Поканата да бъде професионална певица приема баба Василка. Нейният живот е пъстър и изпълнен с музика. Малцина знаят, че през 2012 г. бе наградена с почетната награда „Златен век – Симеон Втори“, връчена от тогавашния министър на културата Владимир Пенев. Носител е на много награди, но най-специалната, за която се гордея като родственичка и шопска певица е, че е определена за най-добър граовски изпълнител през далечната 1966 г. с творческа комисия. Има една емблематична за репертоара на НФА „Филип Кутев“ песен – „Дилмано, Дилберо“ /което означава „Сърдечна“ и „пленяваща сърцето“/– сватбарска песен предадена именно от Василка Петкова. Първоначално я аранжира за хор и оркестър Иван Кавалджиев, а по-късно и Красимир Кюркчийски, песента е безспорен шедьовър на българското народно творчество и визитната картичка на Ансамбъла на международните сцени. Баба Василка е един от първите записани фолклорни изпълнители на Българско национално радио след издържан конкурс за запис. Известна е с изявите си с „Наша песен“ , където работи с певиците Мита Стойчева, Атанаска Тодорова, сестри Кушлеви.

Още не я познавах лично, когато административния директор на НФА „Филип Кутев“, Тодор Тодоров ни представи една книга по време на гости у дома, която току-що бе излезла от печат, една книга-енциклопедия за фолклорни изпълнители /“Огънят български“, дано не греша заглавието – пазя си я в село/. Тогава, докато разглеждаше книгата мама се усмихна и ми показа баба Василка, много красива жена! Каквито са жените в нашия род /смее се/. В един период от време татко като млад музикант и баба Василка са имали общи концертни изяви, за които само мога да съжалявам, че съм била много малка да посещавам. Изобщо за мен тя е колосът на бурелската народна песен, тя е легендата на фолклора на Драгоман!

От Вашата трибуна ще напомня, че наскоро се навършват 98 г. от нейното рождение /14.01/, спомням го, защото Василка Петкова е един от почетните граждани на град Драгоман. Много от клиповете и са осъществени в любимото село Ярловци, каквото за мен е любимото ми село Габер.

Бих искала във връзка с Василка Петкова да разкажа, че преди няколко години започнах да възстановявам родови песни, сред които песента „Седнала е Ката“, бурелската народна песен „Цона йе мома юбава“. Има много репертоар от нея, който искам да възродя с нови аранжименти, но всяко важно дело изисква своето време. За сега записахме „Седнала е Ката“ за БНР, както и за настоящият ми нов музикален албум „Настроения от България“. За разлика от първия, който посветих повече на шопски песни от родния край, в този избрах регионални песни, като са включени авторски песни, две песни на баба Василка, както и много други от различните ни и богати на музика фолклорни области. Извън звукозаписната дейност предвиждам сборник с народни песни от родния край на мама, надявам се тази пандемия да не ми попречи да работя с баба Грозда, която е подготвила бурелски репертоар за повода. Смея да се надявам и вярвам, че скоро ще реализираме този проект с много обич към народната музика.

Интервюто проведе Ангел Лазаров

Използвана е снимка от агенция BulFoto