България се изправя пред двойно предизвикателство – демографската криза свива училищната мрежа, а в същото време предстоят ключови промени в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), които вече пораждат сериозен обществен дебат.

Според данни към 2025 г. у нас са закрити 1457 общообразователни училища. Националният план за възстановяване предвижда строителството на едва девет нови, включително и детски градини. В страната функционират малко над 2300 училища, в които учат около 716 хиляди ученици, а над 95 хиляди учители се грижат за тяхното образование. В селата положението е най-тежко – училищата там пустеят, а сградите се рушат. Такава е съдбата и на училището в Байлово – родното село на писателя Елин Пелин. Построено през 1932 г. със събрани дарения, днес то е изоставено, а в селото живеят по-малко от 200 души.

Демографската картина се допълва и от факта, че на 15 септември за първи път училищния праг ще прекрачат около 55 хиляди първокласници – с 3 хиляди по-малко спрямо предходната година. Това е пореден сигнал за демографския срив и спадналата раждаемост през последното десетилетие, който пряко се отразява върху училищната мрежа.

Паралелно с това предстои и промяна на ЗПУО, която може да влезе в сила от следващата учебна година. Предложението на бившия министър Красимир Вълчев е предметът „Религия“, който досега беше по избор, да стане задължителен още от първи клас. Съпротивата срещу въвеждането на задължителноизбираем предмет "Добродетели и религии" в училищата се увеличава. Видно от писма до Комисията по правата на човека и вероизповеденията, такава оказват и църкви.

Докато поддръжниците на реформата виждат в това начин за духовно и морално възпитание на децата, противниците предупреждават, че разделянето на учениците по религиозен принцип може да създаде напрежение и да доведе до етническо противопоставяне. Според тях най-добрият подход би бил въвеждането на общ предмет като „История на религиите“ или културно-етическо обучение, което да разглежда различните вери в исторически и културен контекст, без да разделя учениците. Напомня се и че българското образование по Конституция е светско, а въвеждането на конфесионално задължително обучение би било прецедент от 1835 г. насам.

Междувременно расте мрежата от български неделни училища в чужбина – вече 405 в 43 държави на шест континента. Това е ясен сигнал, че голяма част от българските деца вече растат извън страната, но семействата им търсят начин да съхранят езика и културата си.

Масова смяна на директори: политическо доовладяване на образованието?

През последните месеци Министерството на образованието и науката обяви конкурси за смяна на стотици директори на училища в страната. По данни от различни регионални медии над 400 учебни заведения ще имат нови ръководители, а само в София конкурсите са за 35 училища.

Официалното обяснение беше „освежаване на системата“ и въвеждане на нови управленски стандарти. Въпреки това, сред учителите и родителите се надигат тревоги, че става дума за целенасочена подмяна на „неудобните“ директори с лоялни на управляващата партия кадри. Подобни опасения вече излязоха наяве във Варна, Кърджали, Бургас където родители организираха протести в подкрепа на сменен директор.

Подобна "масова чистка" рискува да превърне училищата в политически терен, а не в пространства за образование и развитие на децата. Училищните директори имат ключова роля – от управлението на бюджета до подбора на учители и възпитателната политика. Смяната им с хора, подбрани по политическа линия, може да доведе до концентрация на власт и да постави образованието под партиен контрол, за какъвто често се говори, когато МОН се управлява от първата политическа сила в България. Подобна тенденция би могла да има дългосрочни последици за автономията на училищата и свободата на преподаване.

Образованието трябва да бъде надпартийна кауза, настояват специалисти. Ако назначаването на директори се превърне в политически инструмент, рискуваме да загубим доверието на обществото в училището като независима институция.

Ще закриват и висши училища

Според предложената законова поправка парламентът ще закрива вузове “по предложение на Министерския съвет за висше училище, което трайно не осъществява образователен процес”. Според обясненията, причината била, че в т.нар. Пернишки университет било установено, че няма студенти, няма лекции и че той служи за трафик на мигранти. По думите на министър Вълчев, такова висше училище е само едно. Та заради това едно училище се променя законът и се дават права на изпълнителната власт да преценява кое висше училище е качествено и кое не обучава, като в целия закон няма определение какво е образователен процес, както отбелязват и от Съвета на ректорите. Още по-малко се дава обяснение какво е “трайно” нарушение. Освен това, Пернишкият университет е частен, а тук става дума за държавните висши училища.

Закриването на училища, намаляващият брой ученици, смяната на "неудобни" директори и предстоящите промени в учебните програми поставят нови предизвикателства пред българската образователна система. Обществото вече е разделено по темата за задължителното религиозно обучение. Според експерти, ако реформата се приложи без широк обществен дебат, тя може да отвори нов фронт на разделение – този път между децата в класната стая.

Синдикатите - изпаднали в дълбок сън

Синдикатите и професионалните организации, които би трябвало да бъдат коректив и защитници на учителите и директорите, според мнозина са буквално „приспани“. Вместо да реагират на масовите смени на директори и напрежението в системата, те често служат като удобни говорители на властта. Ярък пример е лидерът на СБУ Янка Такева, чиято дъщеря е назначена в търговско дружество на МОН – детайл, който породи коментари за конфликт на интереси и постави под съмнение независимостта на синдиката. Подобна е ситуацията и с Асен Александров, председател на Сдружението на директорите, който след като бе освободен от директорския си пост, беше назначен в частното училище „Питагор“, за да запази позицията си в ръководството на организацията.

Наблюдатели коментират, че и някои от гласовитите директори, които доскоро бяха сред най-острите критици на МОН, вече заемат по-мек тон. Често се посочва примерът с Данко Калапиш – дългогодишен директор и активен коментатор на проблемите в образованието, който според мнозина в последните месеци е смекчил позициите си, след като започнал да участва в работни групи и консултации към министерството. Това поражда усещането, че част от най-силните гласове на критика вече са „интегрирани“ в системата и вместо да оказват натиск за реформи, легитимират решенията ѝ.

Българското образование е на ръба – между демографския срив, политическите чистки и разделителните реформи. Ако обществото мълчи днес, утре ще имаме училища без деца, директори без автономия и класни стаи, превърнати в арена на политически и идеологически експерименти.

Въпрос на време.