Автор Стоил Съйков
Тази статия бе публикувана във в.”Балканец”, бр.9/11.03.2016г.
 
Иска ми се читателя на в.“Балканец“ без уговорки да ме счита за местен човек. Какъвто и съм. По родови корени-от Равнище и макар живеещ в София, доста от жителите на целия район знаят, че до скоро прекарвах в Осиковица повечето от дните на всеки календарен месец. За мое огромно съжаление, вече не е така. Сериозни ангажименти свързани с грижи за престарели, немощни и болни родители, както и извънредна заетост в работата ми в столицата, не ми позволяват да съм сред най-близките ми приятели  от Ботевград, Правец и Етрополе.

И не един и двама от тях са ме питали за тези прословути презентаций на книгата за Левски, които правим с проф. Пантев и правнукът на първия братовчед на Апостола, издателят Стефан Караиванов. Това любопитство (а то ме радва) продължава и сега, след  срещите ни през първата десетдневка на м. Февруари. Вестник „Балканец“ подробно и много професионално запозна читателите, а и зрителите си, със случилото се в двата музея. И тъй като главният му редактор ме увери, че тази тема още е актуална, си казах, че е добре да я изчерпим до края.

И така...Запознах се със Стефан Караиванов точно преди две години, през март 2014г. в Столична общинска библиотека на площад „Славейков“. Провеждаше се работен семинар на училищните библиотекари, а той дойде сред нас за да каже, покаже и разкаже за книгата „Васил Левски, по спомени на Васил Караиванов, първи братовчед на Апостола“. Много се впечатлих, макар изданието да ми бе познато от далечната 1987 година. Като се замислих, то наистина отдавна липсваше сред иначе обилната историческа и всякаква друга книжнина за Великия българин. Всъщност, същисан бях от друго. Пред мен стоеше истински, макар и не пряк потомък на Левски, но от коляно (Караиванови) с не по-малки заслуги към Отечеството от Кунчевия род.  Да си призная, до този момент не подозирах за него. Знаех, че единствените живи до днес родственици на Апостола, са по линия на сестра му Яна.
Макар и малко да бях разсеян от тези си мисли, стараех се да слушам внимателно какво ни говореше: „ През изминалата 2013г със собствени средства преиздадох тази книга. Вероятно би могло да потърся, а и да намеря финансиране по разни програми и проекти, но ми е неудобно, не съм свикнал така. Убеден съм, че тя е ценна не само за рода ни, но и за всички българи. Зная от баща ми, а и от самия Петър Караиванов, който е брат на дядо ми, че тя е най-автентичния и достоверен източник за Дякона Левски. Била е настолна книга и на проф.Дойно Дойнов, и на проф.Николай Генчев, и на проф. Иван Стоянов. Може би и на по-младите проф. Пламен Митев и проф. Илия Тодев“.
Още на пръв поглед страшно ми допадна този  доста по-млад от мен мъж. Може да имам триста кусура и недостатъци, но едно качество не ми липсва-наблюдателността. Дори и физически, не само по дух, у Стефан, макар и с малко, можеше да се долови приликата с националната ни икона.

И му казвам аз: „Стефане, само че от тази славна компания ти пропускаш един човек, може би най-колоритния. Именуват го още философът на историята“. Веднага последва репликата: „Със  сигурност имаш предвид проф. Андрей Пантев“.
А се оказа, че телефонът му е най-публичния в цяла София.  Още на следващия ден бяхме при „големия Пантев“, при това поканени лично от него в собствения му дом.. Вътре запристъпвахме като ученици и от неудобство едва се дотътрихме до удобните столове около холната маса отрупана с какви ли не лули. Тъй като от двамата аз съм по-големия и доброволно приел ролята на нещо като Пи-Ар деец на съдружието ни, пръв отворих уста за евентуални представяния на книгата като начало в София, а после,...после проф. Андрей Пантев с най-благата усмивка на света ме прекъсна: „Момчета,...няма защо да ме молите или да ме убеждавате. Ще участвам в презентацийте на тази книга. Познавам я отлично още от първото издание. За мен това е въпрос на дълг и чест.И няма значение дали тук,... или в Генерал Тошево. Даже, повярвайте ми, вие сами ще се убедите какви хора, какви характери, какви великолепни хубави българи ще срещаме в провинциалните градове.“

И наистина ги срещахме, цели две години. Но,...все пак, най-честно и откровено споделям с ботевградчани, че атмосферата при представянето на книгата за Апостола на 09.02. в историческия музей на града, бе просто неповторима. Никъде другаде не сме преживявали подобно нещо. Особено и най-вече, когато инж. Петко Павлов (за мен той вече е просто бате Петко) стане от левия далечен ъгъл на шумната зала и ни поздрави с едно брилянтно четиристишие за „нашия, българския Бог-Левски“, а после скромно обяви, че приветствието му продължава с друго негово авторско стихотворение „На земята под бесилото“. Закова ни и тримата като пеперуди с карфица, а като че ли и цялата зала. Бе вече доста шумно, но успях да уловя в този момент тихите думи професор Пантев към седящия до него Стефан Караиванов: „Знаеш ли, не успях да чуя всичко съвсем точно, но изглежда тук става дума за истинска поезия“. А разгорещения бате Петко се канеше да продължи и с други творби, и както се изрази тогава  „при това, още по-хубави“. Презентацията на книгата клонеше да се превърне в нещо като „литературна вечер“. Винаги съм обичал куриозните ситуации, но тук нещата излизаха от контрол. Провалът ми като модератор изглеждаше неизбежен. Слава Богу, че в непосредствена близост до мен бе Директорката на Музея Тодорка Коцева, която ми прошушна „Съйков, Павлов наистина има чудна поезия и целия Ботевград го знае, но за съжаление не е издаван до сега. Продълавай напред, а после ще ви запозная с него“. Така и стана. Та,..на Коцева съм й благодарен и сега. На другата сутрин, след  като се бяхме даврандисали към 10.00 часа, в кабинета й ни чакаше невероятния подарък на Бате Петко-стихотворението „На земята под бесилото“ с личното му посвещение  „Да вземем по нещо истинско от Дякона Игнатия-Левски. Бог да ви благослови пътя! Инж. Петко Павлов“.
И още тогава, на проф. Пантев, на Стефан и на мен ни просветна каква да е първата крачка по този път. На 24.02 ни предстоеше голяма и сериозна презентация в Столична библиотека. Знаехме, че ще дойдат не толкова много хора (там мястото не е голямо), но за сметка на това стойностни, истински пазители и крепители на духа български. Някои от тях издатели. Просто, решихме да поканим там да присъства и пенсионера, инженера-металург от Скравена, поета Петко Павлов и да открием срещата с прочитане на посветената ни творба. Всъщност, това щеше да е  затрогваща и специална изненада за един изключителен човек, който не бе с нас Ботевград. За бащата на Стефан, Васил Караиванов- внук и изцяло съименик на дядо си, първият братовчед на Левски и касиер на Карловския революционен комитет.

/Нека напомня, че по негови спомени е написана тази велика книга, която представяме. Може да се каже, че той е непрекия й автор./
Караиванов-баща е още по-темпераментна и колоритна личност. И той пенсионер понастоящем, но инженер-химик, бил е директор на завод „Българска кожухарска индустрия“, в последствие кмет на Район „Красна поляна“, София.  Когато той чу „На земята под бесилото“ и видя автора, свой колега и горе-долу набор, спонтанно напусна „официалната маса“, отиде при бате Петко, стисна му ръката и неизказано развълнуван, просто ПО ЧОВЕШКИ МУ БЛГОДАРИ. Малко по късно, седейки отпред до мен, в тих само в негов си размисъл отбеляза: „Гледай какво нещо е живота. Като го гледам Павлов, сме близки по години, може и заедно да сме учили тази пуста инженерна химия, заедно сме изграждали поне малко България всеки на поста си,  а не сме се познавали до сега. Жалко, ...много жалко.“

Но,...спрямо сутринта на датата 10.02 /“Свети Панталеймон“/, всичко това бе в бъдещето. Още не бе се случило. Тъкмо тогава тримата  потегляхме със скромната ни „Дачия“за Правец и  на проф. Пантев за кой ли път молбилния дявол се обади. Молеха го от в.“Монитор“ за телефонно интервю. Въздъхнах примирен, сигурен бях, че няма да им откаже. Честно казано, хвана ме яд, че няма да можем да си приказваме по пътя. Господ обаче си знае работата. Предстоеше ми да преживея един истински божествен половин час. Докато шофирах, естествено че не чувах въпросите, които се задаваха към ВИП-пасажера ми, но слушах неговите отговори. Повече от две години ползвам големия дар на съдбата често да съм близо до „философът ни на историята“, когато ГОВОРИ. Специало тогава, по време на това кратко пътуване, абсолютно вярвам, че той бе докоснат от Бога и според скромното ми мнение подари на този вестник нещо повече от интервю,а именно държавнически напътствия. Дали са ги забелязали !? Не ми се вярва.
Както и да е, всеки с мисията си. А тази на професор Пантев, Стефан Караиванов и инж. Петко Павлов е наистина възможна.
 


Източник: balkanec.bg