Настани ли се паралелна система в образованието ни?

16 млн. лева към НПО: „гъвкавост“ или делегиране на държавни функции

Данни от публични източници показват, че през последните години неправителствени организации са получавали значителни средства за дейности в сферата на образованието – от обучение на учители и анализи на образователни политики до разработване на учебни ресурси, консултантски услуги и участие в различни европейски програми. Разследване на в. „Сега“ показва, че само за периода 2021 – средата на 2024 г. Министерството на образованието е възложило на неправителствени организации договори на обща стойност над 16 млн. лева, като средствата са насочени към десетки организации за анализи, обучения, изследвания, методически разработки и дейности по европроекти. Този модел се обяснява от институциите с необходимостта от експертен капацитет и по-гъвкави механизми за изпълнение на политики, но според редица експерти постепенно създава усещане за делегиране на стратегически държавни функции към външни изпълнители без достатъчно ясна дългосрочна рамка, контрол и устойчивост на резултатите.

Критиците добавят още един остър въпрос: колко НПО реално развиват дейност в училищата в цялата страна и с каква обща финансова мощност. По тяхна оценка „едва ли някой може да каже“ точния мащаб, защото част от дейностите протичат по проекти, други по покани към училищата, трети през обучения и „отворени уроци“, а допускането на външни организации често става с решение на директора на съответното училище. Така едни виждат в това естествена автономия на училищата, други – вратичка за неравномерен стандарт и слаб контрол.

Частният сектор разцъфва: училища, центрове, академии, школи

Паралелно с това образователната система преживява и силно разрастване на частния сектор. Частни училища, образователни центрове, академии, езикови школи и различни извънкласни образователни формати се множат всяка година, като за много семейства те вече са неизменна част от образователния път на децата. Ако преди десетилетие подобни услуги се възприемаха като допълнение към училището, днес за немалка част от родителите те се превръщат в задължителен елемент, без който трудно може да се гарантира конкурентоспособност и по-добри образователни резултати. 

Причините са комплексни. От една страна стои търсенето на по-високо качество, индивидуален подход и допълнителни умения, които често не могат да бъдат осигурени в рамките на стандартната учебна програма. От друга – все по-осезаема роля играе промяната в начина на живот на семействата. Натовареното ежедневие, дългото работно време, икономическият натиск върху домакинствата и липсата на достатъчно свободно време за работа с децата извън училище принуждават много родители да разчитат на частни школи, курсове и извънкласни центрове, които на практика поемат функции, традиционно изпълнявани в семейството или в самата училищна система. Така постепенно се оформя паралелна образователна инфраструктура, която съществува редом с държавното образование и в редица случаи дори компенсира негови дефицити.

„Петрохан“ като сигнална лампа: когато частното и проектното влязат в центъра на кризата

Казуси като „Петрохан“ засилиха усещането, че системата се движи между публична политика, частна инициатива и проектно финансиране, без ясна граница кой носи крайната отговорност. Случаят „Петрохан“ засегна „приватизирането на държавни дейности“ от едно НПО, касаещи охраната на горски терени и опазването на околната среда. Накрая се оказва, че същото НПО е получило десетки хиляди евро от кмета на Столична община Васил Терзиев и Саша Безуханова – едно от имената, свързвани най-често с НПО-сектора.

Точно в такива моменти излиза наяве рискът от „размиване на отговорността“, нещо което се случва и в образованието, просто още никой не е проявил сензитивност или желание да се разгледа в дълбочина тази тема. Защото има проблем и размита отговорност, когато държавата е регулатор и администратор, училищата са автономни, а множество външни изпълнители осъществяват дейности, които на практика моделират средата.

Дигитализацията - държавна система срещу частни платформи

Тази трансформация се наблюдава ясно и в процесите на дигитализация на образованието. Въпреки че държавата инвестира значителни средства в изграждането на собствена информационна система за управление на образователните данни – НЕИСПУО – голяма част от училищата продължават да използват частни решения за електронни дневници, комуникация с родители и управление на учебния процес. Най-масовият пример е платформата „Школо“, която е частна система с чуждестранен (британски) собственик и с която огромен процент от българските училища са в договорни отношения. Така на практика значителна част от информацията за учебния процес, оценките, отсъствията и комуникацията между училище и родители се обработва и съхранява извън държавната инфраструктура.

Експерти в сектора посочват, че забавеното и непълно стартиране на държавната система НЕИСПУО се дължи не само на технически и административни причини, но и на икономическа логика. Докато училищата и родителите използват частни електронни дневници, доставчиците на тези услуги продължават да получават регулярни приходи от абонаменти и допълнителни функционалности. В момента училищата заплащат ползването на частните дневници като "Школо" от собствените си бюджети, като после разходите се покриват от национална програма на МОН или иначе казано - държавата налива стотици хиляди в частни ръце, вместо да ползва своята безплатна и изградена вече система.

В резултат се формира парадоксална ситуация - държавата инвестира значителни ресурси в създаването на собствена цифрова инфраструктура, но в практиката ключови услуги остават доминирани от външни доставчици, които постепенно се превръщат в де факто стандарт в системата. Това поставя и въпроси за дългосрочната устойчивост на модела, за сигурността на данните и за стратегическата независимост на публичните системи.

„Амалипе“, медиаторите и битката за програмите: филантропия или страх да не се изплъзне „софрата“

Като пример за напрежението между държавната администрация и НПО често се посочват и спорове около финансирането и продължаването на програми, свързани с приобщаващото образование и работата с ученици от уязвими групи. В този тип дебати се появява тезата, че когато МОН се опита „да сложи ред“ според законовите правила и да избегне двойно финансиране за едни и същи дейности, част от организациите реагират остро – с кампании, подписки, натиск и публични атаки. Защитниците на НПО отговарят, че рискът е реален – ако няма плавен преход, работещи механизми и гарантирано финансиране, системата губи кадри на терен. Противниците обаче поставят директния въпрос: става ли дума за грижа за децата или за „страх, че се изплъзва обилната софра“.

„Заедно в час“, „Америка за България“ и големите пари в образователните политики

В публичния дебат все по-често излизат и примери за мащабни донорски програми и неправителствени мрежи. Сред най-споменаваните организации е „Заедно в час“, работеща в България от 2010 г., с програми като „Учим заедно“ и „Училище за пример“, често сочена като ключов играч в модернизационните процеси, но и като пример за това как донорският сектор изгражда устойчиво влияние в просветата. В критичните анализи се подчертава, че финансирането на такива програми е значително и че моделът следва международни практики, включително американски образци. Именно основателят и директор на "Заедно в час" до 2019 г., а в момента почетен председател Евгения Пеева-Кирова стана зам.-министър на образованието в служебния кабинет на Кирил Петков, където образователен министър беше Николай Денков.

Денков и „широкото партньорство“: модернизация или отстъпление на държавата

Тенденцията се свързва и с политически решения, вземани през последното десетилетие, като именно управленският екип около Николай Денков (като министър на образованието и премиер) последователно подкрепя модела на широко партньорство с неправителствения сектор в образованието, включително чрез финансиране на проектни инициативи, програми за обучение на учители и разработване на политики с участие на външни експертни организации. В коментари и журналистически разследвания се изтъква и детайлът, че в определени периоди самият Денков е свързван с управленски или експертни структури в тази екосистема, което отваря допълнителни въпроси за близостта между политическите решения и НПО мрежите. Поддръжниците на този подход го определят като модернизационен модел, докато критиците го разглеждат като процес на постепенно прехвърляне на ключови държавни дейности към външни изпълнители.

Нови имена, стар спор: Наталия Митева и „кадровият мост“ от НПО към държавата

Дебатът за ролята на неправителствения сектор в образованието се засилва и на политическо ниво. В публичното пространство вече се коментират различни кадрови варианти за бъдещо управление на сектора, като сред обсъжданите имена за министър на образованието е това на бившия заместник-министър Наталия Митева, чиято професионална биография е свързана именно с неправителствения сектор и образователни проекти. Митева работи 10 години във фондация „Америка за България“ – първо в програмата за насърчаване на общностите в неравностойно икономическо положение, а от 2013 г. – като програмен директор „Образование / Развитие и запазване на човешкия капитал“. Самият факт, че ключови експерти в управлението на системата идват от НПО средите, допълнително подхранва дискусията за нарастващото влияние на този сектор в оформянето на образователните политики.

Спорът за религиозното образование: светското училище и страхът от вакуум

Към този дебат се добавя и спорът около мястото на религиозното образование в училищата. През последните години именно представители на част от неправителствения сектор и политически формации, сред които често се посочват партии от коалицията ПП–ДБ, заеха най-критична позиция срещу идеите за по-широко въвеждане на изучаването на религия или религиозна култура в българските училища, аргументирайки се с необходимостта образованието да остане изцяло светско. Техни опоненти обаче твърдят, че отсъствието на системно обучение по религиозна култура създава вакуум, който извън училищната среда се запълва от различни неформални групи, псевдорелигиозни движения и секти, често достигащи до младежите чрез интернет и извънкласни канали. Според тях липсата на институционална рамка за базови познания по религия и ценности прави младите хора по-уязвими към подобни влияния и превръща темата в още един пример за отстъпление на държавата от възпитателни функции, които традиционно са били част от образователната политика.

Равносметката: модернизация чрез партньорства или държава, която се отдръпва