19 февруари 2018 г. Тъжен ден за България –отбелязваме 145 години от обесването на Васил Левски.
Колко от нас през последната година отидоха извън тази дата на паметника му? Ей така, дори без цвете, просто да помълчат пред него? Дали повече пъти с плакати в ръце не излязохме да защитаваме чужди ценности, и то на метри от него, а не българските ценности, неговите ценности.

Колко от нас носят Васил Иванов Кунчев, дяконът, монахът, заклевал последователите си върху Библията в душата си, в мислите си? Потърсихме ли поне един път упование в Библията и християнските ценности през последната година?

Нека да се замислим! Нека всеки даде своите отговори на този ден, заставайки лице в лице с Апостола.
Левски е България и докато имаме памет за него ще я има и България. Не, това не е клише. Това е предупреждение. Колкото повече губим памет за него, толкова се увеличават портретите му по стените.
Левски е нашата икона, но и нашата Голгота. Затова и често се питаме ако беше живял в свободна България, или ако имаше възможност да ни види днес, какво ли щеше да каже и напише?

Вероятно щеше да добави още въпросителни в „Народе????“

Затова нека на този тъжен ден, да сведем глава, да си изберем поне един негов завет и да го следваме, да прочетем поне едно произведение, посветено на него. Да си дадем сметка ако не беше Левски дали щеше да я има свободна България.

Поклон, Апостоле!


Източник: balkanec.bg