Навън грее слънце и напук на метеорологичната прогноза за валежи, обуваме маратонките, нахлузваме капелите и тръгваме на запад към Драгоман. Слънчогледите са прижълтели от непоносимата вчерашна жега, от пшеницата са останали пясъчни стърнища, а зеленото – то е рамката на пейзажа, нескончаемото възпроизводство на природата. Аха, да стигнем границата и свиваме при табелата 2 км Калотина, после в дясно през махала Ржана, минаваме под моста, през с. Калотина и зацепваме през старопланинските баири, през които е толкова тясно, че само пътят и реката се провират между тях. Минаваме Беренде извор клатейки се като оловни човечета, понеже нашата Маруся Ивановна (разбирай Форд фиеста) скача от дупка в дупка по отколешен спомен за асфалт. Възкачваме се нагоре, отминаваме запустели кирпичени къщурки, колата танцува между дупките и бързо се изкачва високо през зеления тунел на крайпътните храсталаци. После слизаме надолу от другата страна на баира и свиваме в дясно при синята табела „Разбоишки манастир.“ Качваме се и пак слизаме до най-ниското. Минаваме през с. Чепърленци, в дясно тръгваме по чакъл, от който бъбреците ни се качват на врата и не искам да поглеждам в дясно, защото е толкова стръмно и дълбоко, че няма да се търкаляме по склона, а направо ще скочим, не дай си Боже да се случи. Пък толкова е тясно, че ако насреща излезе друга кола, невъзможно е разминаването и се чудя кой факир и как може да се върне на заден ход?!

Разгеле, една табелка сочи на триста метра вдясно манастир „Св. Петка“. Спираме на поляната, подминаваме отворената метална врата и се чудим къде е манастирът. Щото това, което виждат очите ни са дребни запуснати къщурки. Връщаме се малко назад, решително прекрачваме вратата и влизаме в двор без край. От дясно се редят кирпичени сайванти, в които някога са били отглеждани животни, складирано е сено… и изпадам в умиление. Надничам през прозорчета и вратички, разтварям широко ноздри, за да ме изпълни ароматът на напечено от слънцето сено, да се върна в неизбледнелия детски спомен за селско лято.

Не се вижда жива душа, и докато се чудя има ли някого, неочаквано се появява висок, строен мъж, с достолепната осанка на благородник; с красивото тяло на спортист, та чак не мога да повярвам, че има такова съвършенство; с бакърения загар на човек, прекарващ дълги часове под слънцето; излъчващ едновременно интелигентност, одухотвореност и доброта. Дълъг миг го гледам хипнотизирана и не знам защо ми заприличва на Дон Кихот. За да прекъсна магията, му го казвам, а той се смее. „Свободата, Санчо, е едно от най-големите блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честа, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека…. Задълженията ти да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен… Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш.“

„Кихот“ се прибавя като епитет за идеалист и че не случайно съм сравнила домакина на манастира с литературния герой на Сервантес, съвсем скоро ще го потвърди собственият му разказ:

„Аз съм Богдан. Родителите ми са от монтанско, но по-голямата част от живота си съм прекарал в София. Завърших Полувисшия железопътен институт „Тодор Каблешков“. Тренирах в баскетболен клуб „Локомотив“, но имах договор към държавата за пет години работа по разпределение, а не обичам да имам „шапка“ над себе си. Абсолютна заблуда е, че има пълна свобода. И ние се заблуждаваме, че свободата е да не си обвързан с нищо и никому да не служиш, а това е невъзможно. Последовател бях на хипи модата, свободната любов, рокаджия. Гонили са ни, цепели са ни панталоните, рязали са ни косите… По природа съм бунтар…“

ПРЕЛОМЪТ
Годината е 1970. Изпращат Богдан да работи в Калотина. Много пъти си задава въпроса защо е избрал точно този ден, а не следващия, защо е избрал точно този влак, а не следващия, защото тогава осем влака са пътували до Калотина. Седял до свещеника отец Генадий от Калотина, изключително интелигентна личност. Минали граничната зона Драгоман, гледал го той с голяма коса, с изтрити скъсани дънки – може би го сметнал за потенциален нарушител. Тогава границата била пазена здраво, да не изпуснем зрелия социализъм. Започнал отецът да разпитва Богдан от къде е и му казал: „От вашия край има една монахиня на Чепърленския манастир. Много Ви моля, занесете тази богослужебна книга на монахините и им кажете, че утре съм им обещал да служа, но няма да мога, защото имам неотложна работа.“

Отишъл Богдан в манастира да занесе книгата и се оказало, че едната монахиня е негова далечна роднина. Атеист, дотогава не бил влизал в църква и проявил изключителен цинизъм и наглост, казвайки на монахинята, отдала половината си живот в служение на Бога, че се заблуждава, че всичко е материя, че няма Бог, че няма човешка душа и задгробен живот.

И така, отишъл Богдан в манастира и скоро сякаш нещо се обърнало в него. Изпитвал непреодолима потребност да посещава светата обител. Дали заради силния енергиен източник, който се чувства постоянно тук? Изключително благодарен е той на монахиня Варвара (Бог да упокои душата й!), която „отваря духовните му очи“. Седмица пости Богдан и отец Кожухаров, който служи в църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ на Женския пазар в София, му дава първото причастие, постригва го за послушник, за да се грижи за манастира „Св. Петка“ и двете монахини в него – игумения Доротея (починала в 1994 г.) и сестра Варвара (починала в 1996 г.).

„Оттогава съм самичък в манастира. Хубавото е, че Господ Бог ми дава сили и съм в състояние да работя двадесет и четири часа в денонощието без да се изморя. Сигурно, защото го правя с любов и влагам част от себе си, а дали нещата се получават или не – времето ще покаже.“ – споделя Богдан.

СЪВПАДЕНИЯТА
„Роден съм на 09.04.1948 г. в петък на високосна година. Кръстен съм в църквата „Св. Петка“. Като дете разбих един параклис на „Св. Петка“ и след дванадесет години дойдох в манастира „Св. Петка“, за да изкупя греха си. Няма нищо случайно! Всичко е съдба. Ако мога сега да върна лентата назад и да започна съзнателния си живот, бих дошъл в манастира още на шест-седем годинки. Няма сила, която би ме откъснала оттук. Ако ме няма повече от пет-шест часа, аз се разболявам.

Избрал съм духовния път на черното братство, отрекъл съм се от имоти, от наследство, живея скромничко, издържам се от пенсията си. Дал съм обет и не искам нищо материално. С Божията помощ всичко се получава. Бог вижда кое е за нас и ни го дава. Не мога да се оплача – помагат ми много приятели.“ – отворил е душата си Богдан.

ИСТОРИЯТА НА МАНАСТИРА
Легендите разказват, че на това място в древността съществувало римско селище с важно значение и военен пост, охранявал римския военен път Via Diagonalis по долината на река Нишава, който свързвал новозавзетите земи на Дакия с Гърция. При разкопки са намерени останки от сгради, римски монети от различно време и каменни кръстове, което говори за ранното проникване на християнството в тези земи. И манастир е имало, който след падането на Българската държава под турско робство, бил сринат със земята.

Запазено е писмо от 1923 г., в което тогавашният енорийски свещеник собственоръчно е написал, че без каквато и да е легенда, без каквито и да е видими белези, дядо Андрей (чиято снимка е в църквата) е открил основите на този манастир и на още няколко.

АНДРЕЙ МАНОВ, ХАДЖИЯТА МОНАХ
Роден през 1880 г. на 6 февруари в с. Чепърленци, средно заможен, женен бил в с. Липинци и имал многолюдна семейство – три момчета и две момичета. Когато навършил тридесет и осем години (в 1918 г.) чрез съновидение му се явила св. Петка и му казала да слезе в местността „Белчени ливади“ (която е около 60 дка, а манастирският двор е 10 дка) и върху основите на стар манастир да съгради нов. Младият човек не приел сериозно съня си, който се повторил и потретил, но вече с предсказанието, че ще загуби трима от семейството си. В един тъжен понеделник, без видими причини, жена му се разболяла и в сряда умряла. В петък починало четиринайсет годишното му дете. Уплашил се Андрей и за да спаси най-малкото си момче, тримесечно бебе, харизал го на Станко от Чепърленци, който нямал деца. Харизаното дете, доживяло до осемдесет и четири годишна възраст, така и не простило на баща си, че го е дал на други хора. А родителите не се съдят, защото те са ни дали живот и съдим ли ги, съдим Господ Бог.

Нямало как – отишъл Андрей на Белчени ливади и пак сънувал. Този път му се явили основите на манастирската църква. Разкопал земята и ги открил. Ако нямаше Божия промисъл, как върху 60 дка щеше да открие 40 квадратни метра основи? После сънувал къде да бъде камбанарията и къде офицерската стая…

Наблизо имало гранично поделение, от което войници и офицери идвали в събота и неделя да се къпят, да се перат, да къпят и конете си. Андрей сънувал, че не може войниците и офицерите да са заедно в едно помещение и затова направил отделна стая за офицерите.

Запазена е снимка от 1937 г., когато е осветена камбанарията, на която се виждат тогавашния околийският управител с охраната си, даскалът, кметът, граничният офицер. След цялостното му изграждане, манастирът е осветен в 1942 г. от екзарх Стефан, от когато има снимка в църквата.

В 1933 г. по Божие внушение, петдесет и три годишният Андрей сънувал, че трябва да отиде на поклонение на гроба Господен в Йерусалим, където бил докоснат от Светия дух, та виденията му станали пророчески – това, което сънувал, случвало се.

Дядо Хаджия, както станал известен сред местното население заради посещението си на Божи гроб, след като загубил и втората си съпруга, приел монашество и останал в светата обител до смъртта си през 1969 г. След това манастирът бил обитаван от двете монахини Доротея и Варвара.

ЧУДЕСАТА
Първото станало през 1940 г., когато дядо Андрей сънувал, че неговият съселянин дядо Мито трябва да хариже нивата си в полза на манастира, за да се оформи манастирският двор. Явно в древността тази нива е била манастирски имот и св. Петка е решила да си възвърне двора в реални граници. Но по онова време хората били силно привързани към земята си и за една педя са падали глави до кръста. Когато дядо Андрей му казал, дядо Мито отвърнал: „Хаджийо, ти си гледай манастира. Аз съм си възвърнал земята от ипотека, искам да изхраня семейството си, да изуча децата си с нея.“

Нищо лошо няма в това, но Бог вижда от кого колко да вземе и какво изпитание да му изпрати с цел да го провери, а не да го затрива, защото Бог е любов. Изживял вече своята човешка драма, дядо Андрей бил убеден, че нещо лошо ще се случи и на дядо Мито, задето отказва да даде нивата си. И наистина, след месец-два, здрав, прав, човекът започнал да губи зрение и след още два – ослепял. Когато напълно престанал да вижда, дядо Мито разбрал, че е сгрешил, извикал дядо Андрей, разплакал се и му казал: „Хаджийо, Бог ме наказа, подарявам нивата на манастира.“

Минали два-три месеца и дядо Андрей отново сънувал, че ослепелият дядо Мито трябва да отиде в манастира да слугува два месеца. Отишъл той и още на десетия ден зрението му се възвърнало. Така св. Петка доказала силата си.

„Тази история научих от баба Зара, която почина в 2015 г. Разказа я на храмовия празник на 14 октомври пред двеста човека. Беше много трогателно! Тя е майка на актьора Иван Петрушинов от софийския театър „Зад канала“.“ – благо реди думите Богомил.

Още много чудеса са свързани с историята на манастира. През 1947 г. дядо Андрей сънувал, че трябва да го огради с каменен зид, а това са 10 дка и са необходими много кубици материал. Събрал той хора, най-много са му помагали от с. Беренде, и започнали с волски каруци да карат камъни от Лешия – местността до манастира. Но на третия ден сънувал, че камъните сами ще дойдат в двора и той разпуснал хората, защото каквото сънувал и ставало. Годината е 1947-ма, 20/27 април, земята и небето се слели и толкова дъжд се излял за няколко часа, колкото за цяла година наведнъж. Отвсякъде потекли порои и потоци – потоп – метър вода. А когато водата се отдръпнала, целият двор бил изпълнен с камъни.
Ей там горе, се вижда градеж с тези камъни. Там минаваше манастирският път. В 1937 г. баба Нада от Чепърленци тогава била доста голямо момиче и помни, как дядо Андрей им говорел, че ще дойде време, когато тези пътища, които сега носят живот, няма да се познават. И наистина, ако я няма тази подпорна стена, днес никой няма да предположи, че там е минавал пътят за манастирския имот. Когато аз дойдох 1970 г., с монахините сваляхме по този път сеното и царевичака, а сега е пътечка, по която минават само дивите животни и ловците.

И друго е запомнила баба Нада. На камбанарията носещите греди и подпори са от бряст. Дядо Андрей сънувал, че брястът ще изчезне като дървесен вид и действително днес е на изчезване.

ЦЪРКВАТА “СВ. ПРЕПОДОБНА ПЕТКА БЪЛГАРСКА“
Тя е неголяма, еднокорабна, едноабсидна, с вход от юг, варосана и непретенциозна отвън. Издигната била на мястото на ранно християнско оброчище, в основите на което били намерени две надгробни византийски плочи и монети, датирани в периода VI-VII в. Плочите сега са полегнали до стълбата на камбанарията. На едната от тях ясно личи ранно християнски кръст.

Олтарът на църквата, худ. Хр. Апостолов Иконата на Богородица с Исус

Чистичка отвътре, църквата има своите светини. Веднага срещу входа е поставен портретът на дядо Андрей Манов – човекът, възстановил манастира. В ляво от него се намират две панорамни картини на Йерусалим, едната донесена от Андрей Манов от хаджилъка му. Светците от иконостаса гледат простичко по човешки, изрисувани от художника Христо Апостолов от София. Над царските двери, доста различна като колорит и композиция, е поставена „Тайната вечеря“, рисувана от Милети Божинов от с. Брусарци. Над всичко, с уникалната си изработка, грее реставрираното разпятие, донесено през 2000 г. от студенти. Изработено от неизвестен майстор през 1880 г., когато е роден и дядо Андрей, то е завършено през 1881 г. За него Богдан разказва: „Когато реставраторът дойде с баща си да поставят разпятието над олтара, се оказа, че неговата прабаба е помагала на художника Христо Апостолов да рисува иконите и така научих името му.“

В храма има нещо несрещано другаде – случайно или нарочно, канонът е нарушен –вместо от лявата страна на иконостаса, веднага след Божията майка, където й е мястото, иконата на св. Петка е поставена плътно в десния край, след Йоан Кръстител. Дали, за да гледа през прозореца и чрез погледа си, от това си местоположение да засилва лечебното въздействие на водата в близкия кладенец, който кротко си стои откъм източната страна на църквата.

КЛАДЕНЕЦЪТ С ЛЕКОВИТАТА ВОДА
Сънувал дядо Андрей, че в древността, на отсрещния баир имало манастирска ливада четири декара и там някога било аязмото. Но когато турците разрушили манастира и го изравнили със земята, аязмото пресъхнало. Сега мястото е винаги влажно и в най-горещите дни на годината, но вода не извира. Сънувал дядо Андрей, че жилка от това аязмо минава през мястото, където е кладенецът и затова той е изкопан там.

За кладенеца Богдан си спомня разказа на дядо Сава, който идва в манастира с неговата баба през 2000 г. (три години преди да почине): „В същия ден, когато започнаха да копаят кладенеца, майсторите закусват, не случайно идва пророчицата баба Бона Велинова от с. Григорево, която също е открила развалините на много църкви и манастири, и без да се познава с дядо Андрей, без да са говорили предварително, посочва същото място, където той е очертал да се копае кладенецът. Два независими източника, които имат Божията промисъл, определят едно и също място.“

Когато Богдан сменя покрива на кладенеца, на дясната носеща греда излиза десетина сантиметрова плочка с инициалите „М. С. 1937 г.“, за които се предполага, че са на майстора, направил кладенеца. „Преди десетина година дойде млад господин, извадих му водичка, а той казва: “Знаете ли, че моят дядо, Младен Сергиев, е копал този кладенец? Каза ми го баба. Тя живее в с. Разбоище.“ – капка по капка събира историята на манастира Богдан. – „След време майката и бащата на момчето дойдоха и от тях научих, че Младен Сергиев е роден през 1911 г., бил е митнически стражар и е убит по погрешка на 32 години. Оставиха ми и негова снимка.“

ОТ ЖИТИЕТО НА СВ. ПЕТКА
Св. преподобна Параскева (Петка) Епиватска, наричана от нашия народ и Петка Българска, е една от най-обичаните и почитани светици не само в България, но и в целия православен свят.

Живяла в X-XI век (чествана на 14 октомври). Тя била родом от Епиват (Тракия) от родители българи. Просиява с чудни монашески и аскетични подвизи в светите земи на Палестина и завършва земния си път в родния си град, където нетленните й мощи извършват многобройни чудеса. Освен благочестивия й живот и чудотворните й мощи, за почитта към св. Параскева голямо значение има и името й, което на гръцки означава "петък", а това е денят на кръстната смърт на Спасителя.

В 1238 г. българският цар Иван Асен II наредил мощите на светицата да бъдат пренесени в столицата Търново, където били посрещнати с големи почести от царя, българския патриарх Василий и огромно множество народ. Мощите били поставени в специално построения за тях храм "Преподобна Мати Параскева", където ставали много изцеления: слепи проглеждали, хроми прохождали, болни от нелечими болести се изцелявали.

През 1393 г. столицата била превзета от турците и мощите били пренесени във Видин, а когато в 1396 г. и той паднал под турска власт, били пренесени в Сърбия.

През 1521 г. турският султан Сюлейман Великолепни превзел Белград и изпратил мощите на светицата на влашкия воевода Ио Василий Воевод. В замяна на това воеводата изпратил на патриаршията значителна сума, с която била изплатена част от данъците й, налагани от турската власт.

Мощите на преподобна Петка Българска били пренесени в град Яш, Румъния, където почиват и досега, дълбоко почитани от поклонници от цял свят.


СЪНОВИДЕНИЯТА НА ХАДЖИ БОГДАН РУСИНОВ
Голямото ми желание беше да отида на гроба Господен и това се случи в 2005 г. Усещането беше неописуемо! Единственото, което си пожелах там, е Господ Бог да ми даде дар слово за Божията прослава, когато идват миряните в манастира.
Сестра Варвара казваше, че иска, когато си отиде от този свят, да е по средата – нито да е горе в задгробния живот, нито да е зле долу, а да е по средата. Аз й казвам: „Ако си отидеш преди мен и се преселиш в отвъдното, искам да ми се явиш. Ако си добре горе, ще ми се явиш права; ако си по средата, както искаш ти – седнала; а ако си зле – легнала, за да знам аз какво да направя за душата ти.“ – да запаля свещичка, за да й стане по-светло.

Това е било 1976 г. Двадесет години по-късно тя почина. Приживе искаше, когато това се случи, веднага да отида в Рилския манастир и да й заплатя 365 заупокойни литургии. Направих го. Сложихме четирсто и в манастира останах сам.
Сънувам една нощ, че отивам на Букуровския манастир, където ни бяха овцете. Там сме ходили с монахиня Варвара за вълна, мляко, сирене, овце сме взимали за курбана на 14 октомври. Там имаше двама старци, които живееха в полуземлянка – коридорче с две стаички. В едната живееха те, а другата – складче. Влизам в складчето и виждам на дървено нарче сестра Варвара в монашеските си дрехи. Седнала сред възглавници, подпряла се на стената и завита с одеало, виждам я от кръста нагоре, мърда пръста и съвсем сериозно, три пъти ми повтаря: „Хайде, Богдане, отлага, отлага, отлага…“.

Сепнах се и се събудих. До сутринта не можах да заспя. Двайсет дни ходих като неадекватен. Казвам си: „Ето, тя приживе обеща да ми се яви, за да засили вярата ми, защото съм като всички материални хора – искам да пипна, да видя, за да се убедя.“

В друг сън идват хора в манастира и искат да спят отвън. Аз им казвам: „Има толкова много легла… Навън е студено.“, но те искат отвън. В същото време откъм портата идва друга група хора и когато тръгвам да ги посрещна, виждам как от черквата излиза починалата игуменка Доротея. Срещаме се между черешата и църквата, тя ме хваща за двете ръце и казва: „Хайде, честито ти хаджийство!“ После ме целува и казва: „Ела да видиш какво работя, когато те няма тебе.“, а аз й отвръщам: „Знам, че ти е тежко, сестро. Хайде, ходи почивай, аз ще те отменя.“ За втори път давах обещание да се грижа за този манастир – аз да се грижа, а тя да почива.
Първата нощ, когато преспах в манастира ми се яви белобрад старец и ме попита: „Момче, ти искаш ли да се казваш Андрей?“ и аз отговорих с „да“.

Кой е белобрадият старец от съня на Богдан Русев можем само да гадаем. Може да му се е явил сам Бог, да го пита дали също като откривателя на манастира дядо Андрей Манов е готов да бъде втори Андрей и да продължи захванатото от него? Не знам. Но видно е, че Богдан, онзи Дон Кихот, когото срещнах влизайки в манастира, е рицарят, пазител на Божията обител, който вече четиридесет и седем години зрънце по зрънце събира историята й; грешникът, изправил се пред Божия олтар, за да се пребори със себе си и остави сърцето и душата си в Божиите нозе.

15.07.2017 г.
Автор: Нина Кръстева-Дудова

Източник: balkanec.bg