Голямата българска атлетка Даниела Йорданова празнува своя 45-и рожден ден днес! По случай нейния празник, съчетан с Международния ден на жената, репортер на balkanec.bg успя да се свърже с нея. Носителката на медали от световни и европейски първенства, притежателка на шест национални рекорда, е истинско вдъхновение и прекрасен топъл спомен за българската лека атлетика. Изтъкнатата спортистка говори обширно за своята славна състезателна кариера, разкри и информация от „кухнята“. За добрите и лошите страни на професионалния спорт и за настоящето и бъдещето на България в леката атлетика. За това коя е Даниела Йорданова извън добре познатото й лице в спорта. За живота на едно голямо име и един прекрасен човек. В следващите редове ви представяме последната българка с медал от световно първенство в леката атлетика на открито – Даниела Йорданова.

- Здравей Даниела, първо искам да ти благодаря, че прие поканата ми за интервю. Днес имаш два чудесни повода за празнуване: рождения си ден и 8 март - празник на жената. Чувстваш ли този ден специален по някакъв начин?
- Здравей, на теб и на всички читатели на balkanec.bg. Чувствам го специален, тъй като съм родена на този ден, а не толкова заради самия факт, че е Международния ден на жената. Може би когато съм била по-малка, ме впечатляваше повече това нещо. Сега не му отдавам чак такова значение и внимание.

- Как се срещна с леката атлетика? Какво те накара да я превърнеш в своя професия?
- Много случайно стана всичко. В началото не беше любов от пръв поглед, така да го кажа. Опитах няколко други неща преди това и макар и на крехката възраст от 10 години осъзнах, че това не е за мен. Така се преориентирах. В атлетиката отидох с моя братовчедка на стадиона и дори идеята беше нейна. След което ми бе предложено от моята първа треньорка Йорданка Филипова ако искам да отида в спортно училище. Аз казах инстинктивно да, без дори да се замислям и да съм сигурна, че това е моето нещо и че искам да го правя. Но в последствие когато започнаха да идват успехите, тогава осъзнах, че това е моето призвание и ми харесва.

- Каква е връзката ти със спорта към днешна дата, поддържаш ли форма?
- Ами да, доколкото мога, разбира се. Пак казвам доколкото мога, тъй като все пак всички знаем, че професионалният спорт е неизбежно свързан с много травми и това не ми позволява дори в момента да спортувам толкова, колкото аз бих желала. Но използвам други начини за спорт, различни от бягането. В последните месеци не ми се отдава много да бягам. Ходя на танци, разходки в гората, често карам колело, правя упражнения вкъщи. Не съм спирала и не мисля, че бих могла да спра със спорта.

- Изпитваш ли носталгия към времената, в които се състезаваше активно и участваше на най-големите спортни форуми?
- Малко може да прозвучи странно, но не бих казала. Това е защото успявам, дори когато се състезавам, да се абстрахирам от някои неща и да променя мисленето си. Ще се върна на един случай от Олимпиийските игри в Сидни през 2000 г.. Всички приятели ме питаха: „Не ти ли се ходи на море или на почивка“ - и аз казах не, а те много ми се чудеха. Просто, когато знам, че това няма как да се случи, някакси успявам да стоя настрана от тази идея. Просто гледам да си запълня мислите с други неща и да не ми липсва и да не страдам. Така или иначе всичко е до време и човек трябва да успява да се разделя с нещата, които вече не може да прави и да ги замества с нови интересни такива. Така че, аз съм приела, че няма как да се случи от тук нататък повече и професионалният спорт е в миналото. Даже бих казала, че малко съм се откъснала, колкото и невероятно да звучи. До такава степен съм се абстрахирала, че понякога сякаш изобщо не са се случвали тези успехи. Именно защото животът продължава и аз трябва да върша нещо друго оттук нататък. Да си поставя някаква друга цел пред мен, която да ме вълнува и да ме тегли напред

- Със сигурност имаш много знаменити и вълнуващи моменти. Би ли отличила някой от тях?
- Колкото и странно да звучи, това не бяха Олимпийските игри в Атина през 2004 г.. Защото тогава бях много изморена и психически и физически, по всякакъв начин. Там участвах след много голяма травма и просто беше голямо чудо, че изобщо успях да завърша това бягане. За мен ярък спомен ще остане 2004 година преди Олимпиадата, бяхме домакини на Купа Европа в Пловдив. Много важно е за един спортист, тъй като възможностите са много изравнени, тактически добре да структурира задачата си и да има ясна идея в главата си как да изпълни бягането. Смятам, че тогава, на това състезание на 1500 м успях да спазя всички указания на моя треньор Димитър Василев, да си изпълня перфектно задачата. Получи се едно много хубаво бягане. За мен това бе най-добре свършената работа в кариерата ми! И още повече, че бяхме домакини и еуфорията беше много голяма. Подкрепата от българските фенове беше страхотна. Невероятно изживяване!

- Какво е чувството да бъдеш последният български спортист с медал от световно първенство по лека атлетика на открито, вече 14-а година?
- Продължава ли още, не знаех (смее се). Ами дори не си го задавам този въпрос. В смисъл такъв, знам че рано или късно това нещо ще бъде прекъснато, не вярвам да продължи дълго и се надявам, тъй като бих се радвала атлетиката да се развива. Но според мен, в днешно време, с всяка една изминала година, нещата стават още по-трудни. За такива малки държави като България особено. Така че всеки един успех, който постигат нашите спортисти, е нещо много голямо. И много добре осъзнавам, че колкото повече се развива светът като цяло, за такива държави като нас ще бъде изключително трудно. Не може да сравняваме нещата отпреди 20 години, когато аз съм бягала. Каква е била конкуренцията, как са се състезавали и в какви условия. Такава съпоставка много трудно може да се направи, дори за мен е невъзможно. Затова трябва да ценим всички успехи, които постигат нашите спортисти.

- Би ли споделила с нас за най-голямото предизвикателство в кариерата си?
- Трудно ми е в момента да се сетя. В самата кариера не толкова, колкото някои решения в живота, които съм вземала и в последствие са се оказвали съдбоносни. Когато завършвах в Спортното училище в Самоков, трябваше да остана да тренирам там. Но макар и на крехката 17-годишна възраст, отварям една скоба, казвам крехката, защото според мен сега 17 години са много повече от времето, в което аз бях на 17. И трябваше да взема сама няколко съдбоносни решения. Първото такова беше да не продължа да тренирам в Самоков поради различни причини. Така го почувствах. Винаги когато съм се доверявала на интуицията си, никога не ме е лъгала. Следващото решение беше когато дойдох в Ботевград да живея. Причината е, че изобщо не познавах треньора Димитър Василев. Нито що за човек е, нито и за методите му на работа, общо взето, почти нищо. Решението го взех много бързо, трябваше ми разговор от само 30 минути. Той бе доста убедителен и ми вдъхна доверие. И така реших само за 30 минути, че ще продължа да се състезавам в Ботевград. Мога да кажа, че това са били много съдбоносни и ключови решения в живота ми! И се радвам, че навремето последвах интуицията си!

- Името ти е изписано със златни букви в Ботевград, какви спомени пазиш за нашето градче?
- Мога да кажа, че имам само прекрасни спомени от Ботевград. Нищо лошо не ми идва в главата, когато се сетя. За времето, в което аз съм била и с хората, с които съм общувала, съм останала само с положителни емоции и топли спомени от града.

- В последните 20 години ситуацията в българския спорт претърпя доста промени. Смяташ ли, че българската лека атлетика има бъдеще?
- Мога да кажа само, че искрено се надявам. И вярвам наистина, че може като количество да не са много успехите, но като качество, това е нещото, което ще бъде от значение. Много е важно човек да бъде мотивиран и наистина да го желае. Не на последно място да има и късмета, разбира се, за да му се получат нещата. Според мен винаги ще има хора, които ще искат да покоряват спортните върхове. Надявам се и им го пожелавам, но наистина е много, много трудно. И смятам, че за повечето хора е трудно да си правят някакви дългосрочни планове за това какво би могло да се случи оттук нататък. И не само в спорта, виждате какви неща се случват, това важи за всяка една сфера.

- Има ли нещо, за което съжаляваш в спортната си кариера или извън нея?
- Единственото, за което съжалявам, е може би това, че не успях да постигна още повече въпреки че бях готова. Фактически това го знам само аз, моят треньор и няколко близки хора около мен. Защото възможностите ми бяха далеч по-големи от това, което успях да реализирам. Но не мисля, че това е нещо, за което човек трябва толкова много да страда. Защото щом не се е случило, може пък да е било за добре, за някои други по-важни неща да се реализират. Разсъждавам по този начин. Не искам да се съсредоточавам към това какво не съм направила. А по-скоро да бъда благодарна за това, което съм постигнала, че съм имала този шанс, защото не всеки може да има тази възможност, дори да има качествата. Само с качества понякога не се получава. Нещата са доста комплексни. Дори мога да кажа, че имаше моменти, в които мои приятели ми казваха, че не оценявам това, което съм постигнала. Защото винаги съм била взискателна и съм искала повече и повече, но вече не мисля така.

- Вероятно си запозната с положителните допинг проби на трима наши плувци и сериозният скандал, който се образува. Имаш ли някакво мнение по въпроса като човек, който се е сблъсквал със същия проблем?
- Да, не съм задълбавала в темата. Чух за това нещо. Не съм запозната с всички подробности около случая. Това обаче е една наистина много болна тема и аз не съм говорила за това нещо от много години. Това е един дълъг и обширен казус, нещата не могат да се кажат с една дума или с няколко изречения. Вероятно за хората, които се интересуват от спорт, е важно, но не знам дали има смисъл да го обсъждаме, поне аз така го чувствам на този етап.

- Какво би посъветвала младите спортисти в България?
- Както казах и по-рано, смятам, че те са много по-запознати в момента. Когато аз бях на 17 и започнах да тренирам в Ботевград, нямах информация абсолютно за нищо. При днешните млади спортисти е друго. Те имат много повече познания, могат да се информират постоянно и доста по-лесно. Всичко е коренно различно. Това, което със сигурност мога да ги посъветвам, е следното. Ако са убедени, че това е тяхното нещо, каквото и да им казват хората около тях, наистина да не се отказват и да се борят до край. Това на мен лично ми е помогнало много в спорта. Казвам го, защото е имало много хора и то близки, които са ми споменавали, че трябва да се откажа. Но смятам, че преди време интуицията ни е била много по-силна отколкото в момента. Сега трябва да намерим начин да си я възвърнем и да й се доверяваме. Поне при мен е било много важно това нещо. Може би човек трябва да се остави на това чувство. В един момент, когато започваме да порастваме, колебанията стават по-големи. Човек започва да се чуди, дали да направи това, дали да не го направи. А когато го чувстваш истински, смятам, че не трябва много да го мислиш, просто ставаш и го правиш. И вярата, търпението, че рано или късно ще стане. Защото това също е много важно. Никак не е лесно да чакаш. Понякога са нужни много години докато стигнеш някакъв такъв успех, тъй като все пак говорим за постижения от световно ниво.

- Има ли шанс да се посветиш на треньорска дейност в близко бъдеще?
- Човек никога не знае. Не мога да кажа категорично не. Но на този етап нямам такива амбиции. Въпреки че се занимавам с едно момиче от една година, тя не е професионалистка. Като чели започва да ме влече повече тази насока. Да се занимавам с хора любители. Това ми харесва. Толкова години в професионалния спорт, не ми се иска да се връщам назад. Чувствам се доста изтощена. Като знам през какво съм преминала и колко е трудно в днешно време. Светът доста се променя, все по-тежко става. В един момент човек почва да се съмнява в много неща, свързани с прозрачността на интересите в спорта. Когато си по-малък, не мислиш много и действаш направо. После обаче нещата стават малко по-различни.

- Какъв човек е Даниела Йорданова извън спорта?
- Трудно ми е да говоря сама за себе си. За мен най-важното нещо е семейството, приятелите, човек да бъде здрав, да има хармонични отношения. Не харесвам скандалите и обичам да общувам със спокойни хора. Това е основното. Обичам природата, много добре се чувствам сред природата. Мечтата ми е да си имам своя собствена къща с много домашни любимци на някое спокойно място, тъй като от много години вече живея в апартамент в София. Аз самата имам домашен любимец – куче. Но в момента към това съм се насочила. Къщата е цел номер едно засега (смее се). Не искам да звучи неблагодарно спрямо всичките успехи, които съм постигнала. Това е наистина една голяма удовлетвореност от нещо, което си искал, за което си се борил, и си го постигнал. Просто в един момент, след толкова години, човек променя мисленето си и пренарежда приоритетите си.

- Ако имаш възможността да пожелаеш нещо на себе си и на близките си, какво би било то?
- Разбира се, че здравето е на първо място. Основното е човек да бъде здрав и да прави това, което харесва. Защото когато тези две неща работят в синхрон, смятам, че няма прегради. Това е страхотна мотивация. Пожелавам най-вече здраве на себе си и на близките си. Надявам се и също така за повече доброта у хората и повече разбирателство между нас самите!