За него можем да говорим много. Той е човек, посветил целия си живот на спорта и по-специално леката атлетика. Хората, с които е работил, го определят като изключителен специалист. Човек, който е отдаден на работата си и я върши с огромно желание. Неговото име е Димитър Василев. Той е роден на 13 октомври 1959 г.. Няма да го намерите под светлините на прожекторите, тъй като рядко се излага на показ пред медиите. Сред големите имена в спорта обаче е лесно разпознаваем. „Треньор №1 на България в леката атлетика" за 2007 г., както и „Треньор №1 на България  във военните спортове“ за същата година.  Удостоен е със званието „Почетен гражданин на община Сливница“. Най-ярката следа в своята треньорска кариера оставя чрез постиженията си с едно скромно момиче на име Даниела Йорданова. Убийственият тандем помежду им, превръща нея в една от най-добрите ни атлетки на средни и дълги бягания за всички времена, а него – в изтъкнат специалист и методист.

Двамата извървяват пътя до най-високата стълбица – oлимпийските игри, заедно. Под ръководството на Димитър Василев Даниела Йорданова печели два бронзови медала от световно първенство, бронзов медал на европейско първенство. Участва на две олимпиади, където завършва съответно на престижните 10-о място (на 5000м през 2000 г. в Сидни с национален рекорд още на първото си участие в този форум) и 5-о място (1500 м през 2004 в Атина с нов национален рекорд). Даниела Йорданова е последната медалистка на България от световно първенство по лека атлетика на открито от 2007 г. насам. „Спортист № 1 в леката атлетика и във военните спортове“ за 2007 г.. Цели 13 пъти е успявала официално да подобри най-добрите постижения на страната в своите дисциплини. Към момента е ненадмината рекордьорка на България, държи всички рекорди при жените в страната от 2000 м до 10 000 м на открито и на 1500 и 3000 м на закрито. Двукратна шампионка на Балкански игри, седемкратна шампионка на Европейската купа. Сребърна медалистка на Световните Военни игри през 2007. Редовен участник на европейски и световни първенства, където малко не и достига за още медали (има две 5-и места на европейско и едно 4-то и едно 5-о място от световно). И още десетки постижения, които сами по себе си говорят достатъчно.

Освен това, Димитър Василев успява да изкара още няколко добри атлети. Покорява шампионските върхове с още 8 различни спортисти. През годините работи с един от най-добрите атлети на Ботевград и България. Известният състезател в маратона и полумаратона– Христо Стефанов. Той държи националните рекорди на полумаратон за мъже и на 10 000 м за юноши и младежи, ненадминати и до днес. Работи и с неговия брат – Петко Стефанов, който пък е рекордьор на полумаратон за мъже. И двамата са шампиони на Балканиади и медалисти от други престижни надпревари. Димитър Василев успява да постигне още редица важни успехи в елита на леката атлетика, издигайки възпитаниците си до шампиони на България и медалисти на Балканите и различни европейски форуми.

 В следващите редове ще ви представим неговата лична история за трънливия път до успеха.

Снимка 1. Петко Стефанов (вляво) и Димитър Василев (вдясно)

- Разкажете ни малко повече за себе си. От колко години се занимавате с лека атлетика и от къде всъщност идва любовта ви към бяганията?

- Ще направя 38 години като треньор. Още в детските си години започнах с двигателна активност. Искаха ме във всички видове спорт. Като започнем от борбата, до баскетбол и лека атлетика. Всъщност до 7 клас тренирах баскетбол и дори бях включен в националния отбор, който трябваше да замине за Испания. В последствие се отказах поради смяна на треньора, тъй като трудно преодолях тази промяна. Така се стигна до началото ми с леката атлетика. Отидох при Марин Яцински, който тогава бе много известен и много модерен треньор. Неведнъж обаче съм казвал, че когато имаш 1 или 2-ма елитни състезатели, нямаш физическата възможност да тренираш и деца. Както знаете, той тогава бе обвързан с нашата много известна лекоатлетка Весела Яцинска и постоянно беше на лагери и състезания с нея. След това получих тежка травма, частично скъсване на ахилес и след като никой не ми обърна внимание лека полека прекратих със спорта като състезател, въпреки че тренирах 1 година в елитния „ЦСКА“. След казармата работих две години като учител в с. Липница. На 22 години получих предложение от Община Ботевград да стана треньор по лека атлетика и приех.

 - Има ли личност, от която сте се вдъхновили, за да изберете сегашното си поприще?

- Не мога да кажа, че толкова много съм искал да стана треньор. Просто бях доста млад. Ако някой предварително ми бе казал, че ще стана учител или треньор, вероятно щях да се изсмея. Нещата се стекоха малко случайно. Някога треньорите, които се доказваха, ги правеха методисти, издигаха ги в работата, помагаха им. По онова време треньорите трябваше да правят планове. Благодарение на Марин Яцински изучих нещата, правил съм такива планове денонощно и бях много подготвен още преди да завърша ВИФ (днес НСА „Васил Левски“). Дори като влязох в университета, знаех повече от някои от преподавателите там, колкото и нескромно да звучи (смее се).

- Кой е най-запомнящият се момент за Вас като треньор?

- Имам много моменти. Най-напред като започнах работа като млад треньор, не казвам, че това е най-запомнящото се, отварям една скоба. Тогава се водеха рекорди на окръга. Работех с едно момче Гошо Миков, който за две години стана рекордьор на София окръг на 800 м на открито и на закрито и направи един много сериозен резултат за младша възраст. Между другото, сега мъжете бягат горе долу по толкова. Той в 9-и клас избяга 1:57.07, на по-запознатите ще им стане ясно. Той тренираше заедно с Христо Стефанов, който се прояви като талант на по-късен етап. Знаете, той е рекордьор на маратон, на полумаратон. После съм работил и с неговия брат – Петко Стефанов. Но безспорно една от най-големите ми емоции бе покриването на норматив за олимпийски игри с Даниела Йорданова. Тя има много финали, на европейски, на световни първенства, много се радвах и на първия медал от европейско първенство. Може би най-щастлив бях когато стигна финал на Олимпиадата в Сидни през 2000г. Спомням си, че преживявах финалите много емоционално. Накрая дори си запушвах ушите и затварях очи (смее се). Толкова много емоции, трудно е да ги опише човек!

Снимка 2. Димитър Василев с награда за постиженията си в леката атлетика като треньор, връчена лично от президента на БФЛА Добромир Карамаринов 

- Кое е най-голямото предизвикателство, с което сте се сблъсквали в богатата си треньорска кариера?

- Спомням си, когато Даниела получи контузия – шип на петата, която се усложни и се образуваха няколко допълнителни травми във времето. Наложиха се 3 операции в чужбина. 1 година не беше тренирала. След това отиде директно на Световно първенство, подготви се едва за 3 месеца. До последно не се знаеше дали ще покрие норматив и ще успее да се класира. Въпреки това избяга 4.02.35 мин и стана 7-а на Световното в Париж през 2003 г..

- Мисля, че е редно да споменем темата за уличаването й в употреба на допинг. Тя получи тежко наказание: спиране на състезателни права за срок от 2 години. Как се отрази това на нейната кариера?

- Един ден преди да замине за третата си олимпиада, излезе, че пробата й е положителна. Това почти прекрати кариерата й. Все пак успя да се завърне с второ място на Купа Европа в Нови Сад на 3000м.. Имаше и много травми, които също оказаха своето неблагоприятно влияние. И все пак, въпреки че последните 6 месеца се разделихме и прекратихме съвместната си работа, не и стигна секунда и двайсет стотни, за да се класира на четвъртата си олимпиада в дисциплината 5000 м. Подчертавам, става дума за секунда и двайсет стотни, което е нищо.

- Справедливо ли беше това наказание според Вас?

- За 2 месеца имаше 10 проверки от 4 различни чужестранни компании. От тези 10 проверки, има само една положителна, която е на границата. Гледал съм едно германско предаване, в което говореха, че според тях Даниела не е с положителна проба. Според мен също нямаше достатъчно доказателства. Знаете, че в България спортът отдавна не е държавна политика и никой не се интересува. Всичко, което съм постигнал, съм го постигнал сам. Действително федерацията ми е помагала, но на много по-късен етап. В началото съм мизерствал и нещата винаги са ставали по много труден начин. Просто тя ми имаше голямо доверие и беше много търпелива. 

- Известен сте като специалист в областта на средните и дългите бягания. Бихте ли споделили какви са особеностите при тези дисциплини и какъв е начинът на работа?

- Най-големият недостатък е, че това е цикличен спорт. Повтаря се едно и също движение и се изисква много енергия. В ски бягането, плуването и колоезденето например, има инерция. Тук обаче е по-различно. Поради тази причина има една тънка сложност в самата подготовка. Второто нещо е, че издръжливостта и бързината си пречат, а същевременно и двете се изискват. Големите атлети винаги атакуват в последните метри, а за да могат да го правят успешно, трябва да са много бързи. Много е сложно да направиш един спортист бърз и издръжлив едновременно. Съчетаването на бели и червени мускулни влакна е трудно. Може да си много издръжлив, но същевременно бавен или обратното.

- Какво според Вас се промени в българската лека атлетика за последните 20 години? Сякаш вече изкарваме все по-малко добри лекоатлети...

- На първо място, парите са доста намалели в сравнение с преди. Второ, появиха се много клубове и много хора, които са без образование или пък просто познават точните хора. За съжаление, в България е много важно връзкарството. Тук отварям скоба и визирам всички спортове. Ако имаш правилните контакти, можеш да получаваш пари както от общината, така и от съответната федерация. Създават ти условия, но това не значи, че подготвяш спортисти. Примерите са много. От друга страна – ролята на медиите. Решава някой, че не си му симпатичен и спира да те отразява. А същевременно отразява някакви посредствени резултати. В годините съм отказвал много интервюта. В период от 11 години съм ходил много рядко с Даниела. Докато сега, прави ми впечатление, хората сами се натискат да се показват, без да са постигнали кой знае колко.

- Как стои въпросът с финансирането. Достатъчни ли са средствата, които държавата и общините отпускат за този спорт?

- Според мен парите се отпускат според нечии интереси. На кой както му е удобно. Прави ми впечатление, не само тук, но в цяла България, дори и големите градове, треньорите, които са по-кадърни, не получават пари. Хвърлят се едни пари там, където класиранията са посредствени. Всичко зависи до това какво лоби имаш сред хората, които отпускат средствата. Въпреки че за нашата федерация по лека атлетика, мога да кажа добри думи. Човек, който е постигнал някакви големи успехи, винаги е бил подкрепян.

- Как оценявате работата на треньорите по лека атлетика с подрастващите в България. Предполагам, че имате наблюдения. Разполагаме ли с добри специалисти и талантливи деца?

- Едно време ни караха да тестуваме всички второкласници. Момичетата бягаха 600 м, а момчетата 800 или 1200 м. И нямаше клас, който да не ги избяга! Сега в училищата бягат 200 м дълго бягане. Тогава, само в един от вторите класове, можеше да намериш поне 10 души, които само ако ги видиш да се затичат, ще видиш, че в определени условия имат качества да станат олимпийски шампиони. Не мога да кажа в училищата как се работи, но като гледам повечето деца, във втори клас вече са с наднормено тегло. Преди съм го казвал много пъти. Не е проблемът в демографския срив, проблемът ще бъде във физическата дееспособност на подрастващите. Никой не ми обърна внимание и никой не го интересуваше това нещо. И тук не говорим само за това да станат спортисти. Става въпрос, че когато човек не е физически здрав, утре ще отиде да работи и пак няма да може да издържи.

Едно време беше друго. Идваха и ни проверяваха как си вършим работата. Проверявали са ме постоянно. Как провеждам тренировката, дали правилно съм ги научил, имаше тестове. На държавния изпит във ВИФ ме изпитваха пред комисия от 10 човека, мога да ги изброя и до ден днешен. Сега никой на никого не търси отговорност. За наука в спорта в България изобщо не се говори. Това се правеше в началните години, когато нямаше толкова добре развити технологии. Сега всичко се прави на око, ако случайно нещо стане, добре.

По памет мисля, че на Олимпийските игри в Атина и Сидни бяхме над 20 човека, само в леката атлетика. Сега общо във всички спортове имаме 14 покрити норматива. Сами можете да си направите равносметка какво е положението. В колективните спортове например, не можаха толкова години да осъзнаят, че в основата на всичко е едно просто правило: който се уморява по-малко, той печели.

- Такива атлети като Даниела Йорданова сякаш вече са на изчезване...?

- В момента, като гледам състезатели на България в средните бягания, трудно мога да видя качество. Не искам да говоря лошо, но ми направи впечатление, че само за Балканите например, нивото на юноши старша възраст, е по-високо от нивото ни за мъже. Там бягат със значителна разлика в секундите на същите дистанции, а се водят юноши. На 800 м е същата работа. Там резултатите ни са на ниво юноши младша възраст преди години. След Даниела съм подготвял много спортисти при мъже и жени. Те искат всичко да става на момента. Въпреки, че доста от тях успяваха да станат шампиони на България за 3 месеца, нямаха търпението за големите резултати. Вероятно ако можех да правя шампиони за 3-4 месеца изобщо нямаше да съм в Ботевград, или в България.

Снимка 3. Димитър Василев (вляво) и Даниела Йорданова (вдясно) през 2002 г.

- Имали сте предложения от много места. Все пак решавате да останете в Ботевград, въпреки че вероятно сте недооценен тук. Как си го обяснавате?

- Най-недооценен съм в Ботевград, естествено. Тук такива хора, които са направили нещо за града и то качествено, ги изкарват луди. С малки изключения. Останах в Ботевград, защото съм от тук, бях млад и малко на майтап. За мен е грешка, че останах тук. Много е трудно човек да се развие в малка област, особено когато е млад. Нещата не вървят на добре. Да направиш нещо първи и никой да не го признае и да те няма за нищо, е обидно. Някога ме искаха на много места, предлагаха страхотни заплати. Сега, искат да ме няма. Такива като мен просто искат да ги няма. Можех да замина и в чужбина, хората ме канеха, но аз отказвах. Сега много съжалявам.

- Какво си пожелавате в личен и професионален план за в бъдеще?

- Искам да направя още един опит да изкарам някой голям състезател като Даниела. В момента е много по-трудно, защото начините на подготовка и възстановяване са коренно различни. В личен план, най-важното е да сме здрави.