Седмица след края на Евро 2012 емоциите позатихват. И отстъпват място на по-трезвите анализи. Победата на Испания беше толкова убедителна, толкова безкомпромисна, че въпросът кой е най-добрият национален отбор в момента наистина не стои на дневен ред.

Категоричността на триумфа на “Ла Фурия Роха” направи особено актуална друга тема – дали сме съвременници на най-великия национален отбор в историята на играта.

В търсене на резонен отговор сп. TIME започва от основите – схемата на Висенте дел Боске. През целия турнир испанският наставник търпеше критики за избора на 4-6-0. Схемата, в която централният нападател липсва. Схема, в която се залага изцяло на динамиката в средната линия. Схема, която някои специалисти и множество фенове дори определиха като “скучна”.

Но, както отбелязват от авторитетното издание, след като титулярният ти нападател е контузен (Давид Вия), а останалите или не са в топ форма, или не се вписват достатъчно добре в игровия стил (Йоренте, Негредо и Торес), то “да превземеш” чуждата врата с мощта и гения на футболисти като Алонсо, Бускетс, Иниеста, Шави, Фабрегас и Давид Силва не изглежда чак толкова лош избор.

Истината е,  че подходът “Дел Боске” се оказа не просто печеливш и ефективен, а и носещ пълна доминация на иберийците в половината на противника. Доминация, която превърна почти всеки полеви играч с червена фланелка в потенциален нападател и голмайстор. Като левият бек Жорди Алба например.

Но да се върнем на въпроса – заслужава ли Испания етикета “най-добър отбор в историята”? Ако погледнем фактите, отговорът е неособено труден. Откакто загубиха от Франция на Световното първенство през 2006 година, испанците са излизали победители в 10 последователни срещи от фазата на директни елиминации на големи първенства. При това без да допуснат гол във вратата си. Като добавка идват и две квалификационни кампании, преминати със 100-процентов актив.

А 4-те попадения срещу Италия са рекорд за финален двубой на Европейско първенство.

От гледна точка на коректността от TIME отбелязват, че в известна степен разгромният резултат срещу “Скуадра адзура” се дължи и на злощастните контузии, споходили италианците точно в най-важния мач. Все пак Испания имаше числено предимство близо половин час.

В първите си срещи на Евро2012 “Ла Фурия Роха” очевидно не беше на много висока предавка. Но настъпи газта в точния момент.

TIME не пропуска да отбележи, че постиженията на испанците идват в години, в които големите сили (с изключение на Германия) не се намират в особено добро състояние. Никой измежду Франция, Англия, Холандия и южноамериканските гиганти Аржентина и Бразилия не може да се похвали с класа на терена (като имена нещата стоят по друг начин, но важното е какво се случва на игрището).  Но това едва ли е достатъчно, за да се омаловажи стореното от Испания.

Нека хвърлим поглед назад в историята, за да видим кой освен настоящия световен и европейски шампион може да претендира за короната.

През 50-те години има два отбора, които предизвикват истинско възхищение.

Единият е Унгария. През 1953 година “Могъщите маджари”, водени от неповторимият Пушкаш, предизвикват истински шок в целия свят с невероятната си победа с 6-3 над Англия насред Лондон – това е първата домакинска загуба на албионците в историята.

Привлекателният футбол на този национален тим го води към безсмъртието. Олимпийско злато през 1952 година и първо място в първенството на Централна Европа предвещават място в историята. И може би този велик тим щеше да се бори за званието “най-велик”, ако беше спечелил онзи финал срещу Германия на Световното първенство в Швейцария. “Чудото от Берн”, когато абсолютният аутсайдер бие абсолютния фаворит, на практика прекършва унгарския устрем.

Малко след Унгария излиза нов, може би още по-сериозен претендент. Появата на извънземния Пеле на голямата футболна сцена съвпада с установяването на Бразилия като световен хегемон. 17-годишният бъдещ “Крал на футбола” бележи 2 гола за впечатляващо категоричната победа с 5-2 срещу домакина Швеция, която носи първата световна титла на “селесао”.

Младата бразилска енергия води до безкомпромисност, каквото не е виждана преди това – отборът не допуска нито един гол до полуфинала на турнира. Бразилия от 1958 година носи и революция в играта на крайните защитници – бековете получават “правото” смело да се впускат в атака.

В този период бразилците правят и друго нововъведение, което през следващите години е възприето от всички – за първи път национален отбор се възползва от услугите на кондиционни специалисти, докторски екип, зъболекари и психолог.

Това поколение на кариоките дублира постижението си на Световното първенство през 1962 година в Чили, а на регионално ниво не стига до трофей от “Копа Америка” само заради груба съдийска “тесла”.

70-те години също носят незабравими отбори. Футболните романтици още въздишат по великата, зрелищна Бразилия от Световното първенство в Мексико през 1970 година. Пеле вече е седнал на футболния трон и подкрепян от виртуози като Тостао, Ривелиньо и Карлос Алберто носи третата световна титла за страната си.

След този пик Бразилия не съумява да задържи нивото. На сцената излиза германската машина на Бекенбауер, Мюлер и компания. Бундестимът е зловещо ефективен и посяга към определението най-велик отбор с европейска и световна титла. Следва и възможност за дублиране на евротрофея, но там се появява Чехословакия и прочутата дузпа на Паненка, която бележи залеза на най-титулуваното поколение на германския футбол.

Липсата на купи може би е причината “европейските бразилци” от Холандия да останат в сянка. Проповедниците на тоталния футбол, начело с Йохан Кройф и треньорът Микелс, зашеметяват с невероятната си игра. Класата е на невиждана дотогава висота. Но по една или друга причина феноменалните “лалета” не стигат до титла. Те губят два финала (Германия 74 и Аржентина 78). А загубените финали не дават правото да те определят за най-добрия.

Сходен проблем има и соченият за най-способен и същевременно най-нереализиран национален отбор на Бразилия през 80-те. Невероятно, но факт – футболисти като Зико, Фалкао и Сократес като по чудо не стигнаха до върха, въпреки че играта им буквално спираше дъха.

Аржентина на Марадона пък беше прекалено централизирана около “голямата” фигура на нисичкия гений, за да си спечели статут на неприкосновен исторически лидер.
Мултикултурната, мултиталантлива Франция на Зидан, Блан и Дешан съумя да разгърне способностите си и влезе в историята като първия френски национален тим със световна титла. Последва и европейска такава през 2000 година.
Рационалност и скорост, съчетани с гения на Зидан, направиха тази Франция световна сила и модел за подражание. Последваха няколко години на провали, но тези “петли” имаха златен шанс да дадат категорична заявка за званието “най-добър отбор в историята” – провокацията на Матераци, червеният картон на Зидан и лотарията на дузпите обаче не им позволиха да преборят италианците на финала на Мондиал 2006.

Историческият преглед определено може да раздвои, разтрои и т.н. мненията за това дали наистина Испания на Шави и Иниеста може да се счита за най-великия национален отбор за всички времена. Но едно е сигурно – при триумф на “Ла Фурия Роха” след 2 години на Световното първенство в Бразилия дебатът ще бъде приключен завинаги…

 

Източник: dnes.bg