Ще Ви разкажем историята на една силна жена. Днес има специален повод за усмивки, защото празнува своя рожден ден. Тя е посветила повече от половината си живот на спортната акробатика. От 45 години се занимава с треньорска дейност. Въпреки многото препядствия и трудности през годините, тя не се отказва. Водена от своята кауза – спортната акробатика, преодолява всяко предизвикателство и се превръща в чудесен пример за своите възпитаници. Примерът за това никога да не се отказваш от мечтите и целите си! Нейното име е Добринка Николова!

Наградена е с престижното отличие "Заслужил гражданин на Софийска област " през 2018 г.. Човек, дал началните стъпки в кариерното, но и личностното развитие на стотици деца. Освен че умее да създава елитни спортисти от най-високо ниво, тя успява да превърне своите възпитаници в отговорни, възпитани, целеустремени млади хора, които успешно се борят с трудностите не само в спорта, но и в живота. Добринка Николова - известна със своята любов и отдаденост към спортната акробатика, е добре позната героиня в очите на обществеността в Ботевград, а и не само. Трудно ще ни бъде да преброим всички медали, които нейните възпитаници са завоювали. Добринка Николова многократно прославя Ботевград и България, като извежда своите състезатели до най-високите върхове в спортната акробатика. Участията на европейски и световни първенства и различни международни турнири говорят достатъчно за качествата й като специалист, а множеството медали от Държавни първенства са една добра награда за постоянния труд, който влага.

Екипът на „Балканец“ успя да се свърже с някои от нейните възпитанички, които споделиха по няколко думи за това какъв човек е Добринка Николова.

„Виждам моята треньорка като много силна и борбена жена. Благодарение на нея аз съм постигнала много и в спорта, и в живота. Именно тя ми даде възможност да стигна до големия спорт и да участвам в големи състезания. За мен тя е най-добрият треньор в цяла България!" - Василена Рабохчийска

„За мен треньорката е нашата втора майка! Тя е много силна жена, борбена и винаги вярва в нас! Подкрепя ни и ни обича! Иска да изкара най-доброто от нас и да ни направи по-добри хора в бъдеще!" - Габриела Боевска

„За мен тя е човек с голямо търпение и наистина голямо сърце. Добър слушател. Голям специалист, който наистина знае какво иска и как да постигне успехите“ – Стейси Василева

"За мен треньорката е като моя втора майка! Тя е един наистина добър човек, който когато имаш трудности ще ти помогне!" - Дария Иванова

Добринка Николова празнува своя рожден ден днес - на 16 април. За нея обаче, съдбоносната дата в живота категорично е 1 април. Тогава тя дава началото на своето приключение преди 45 години като треньор в акробатиката, продължаващо и до днес. За множеството препядствия и перипетии, за успехите и паденията в света на спортната акробатика в България, проследете историята на Добринка Николова в следващите редове.

 - Здравейте, първо искам да Ви благодаря, че приехте поканата ми за интервю. Бихте ли ни разкрили на първо място от къде се роди любовта Ви към спорта и по-специално акробатиката?

- (Усмихва се) Никога не съм и мислила, че мога да имам такава професия. Аз лично съм упражнявала спортна гимнастика като спорт. За спортна акробатика бях чувала само. Но се случиха нещата така, че преди 45 години имаше школа към ВИФ (днес НСА „Васил Левски“) за подготовка на треньори по различни видове спорт. Имаше такъв курс по спортна акробатика, която е близка до спортната гиманстика и в същото време много далеч. Спортната гимнастика е много труден спорт, докато акробатиката е малко по-лесна. Явих се на майтап на приемен изпит и за радост или не, бях приета. Тогава имаше ограничен брой кандидатстващи, от цяла България, които да продължат. Това се случи през 1975 г., школата завърши година по-късно и на 1 април ме назначиха на работа към местното дружество, отговарящо за спорт. Така започнах като треньор по спортна акробатика.

- Вие сте един от основоположниците на спортната акробатика в България. Разкажете ни за първите си стъпки при създаването на клуб „Балкан“ в Ботевград през 1976 г. (един от първите в страната)?

- Какво да ви кажа. Условия никакви. Всичко започна в една къща, покривът бе почти разрушен. Тренирахме в една малка стая, пригодена за борцов салон. След това започнах в салоните на различните училища, без никакви условия. Изкарах доста време в помещенията на ТПГ „Стамен Панчев“, на едни постелки. Страшна мизерия. Както знаете, в акробатиката са нужни специални условия за провеждане на нормален тренировъчен процес. Това продължи 5 години. Децата имаха желание,  бяха много амбициозни. Започнаха да се правят много по-сложни упражнения, а при тези условия, можеха да се случат много тежки контузии. Така се стигна до преминаването ми в Костенец, където хората искаха да направят пансион за децата извън града. През 1980 г. продължих с най-качествените деца от Ботевград, дойдоха и много деца от тогавашния Софийски окръг. Цялото това нещо продължи 3 години, когато се построи това хале в Ботевград. Аз се върнах тук, заедно с всички деца от нашия град и целия Софийски окръг. И така... до ден днешен (усмихва се).

- Какво Ви накара да посветите толкова голяма част от живота си на треньорската дейност?

Мога да кажа, че съм била луда, за да го направя. Но знаете ли, може би тогава имах най-големите успехи, въпреки изключителните трудности, с които се сблъсквах. Работеше се с деца, които имаха желание и искаха да постигнат много. Вероятно това е нещото, което ме стимулира да посветя толкова значителен период от живота си на акробатиката и да продължвам и до ден днешен.

- Повече Ви даде или повече Ви взе спорта?

- Че ми е дало, дало ми е. Предостави ми се възможност да бъда сред много добри специалисти в областта. Учила съм се много, защото първоначално акробатиката бе чужда за мен. По състезания и по лагери съм гледала всичко да виждам, да запомням, да „крада“, за да мога да израстна и да стигна нивото, на което съм в момента. Но категорично ми е взело много. Спортът дава, но и много взима.

- Най-големият успех за Вас е?

- Много колеги са ми казвали, че моите състезатели личат по стила си и по подготовката си, дори да не носят емблемата на нашия клуб, което се случва понякога в състезанията. Това е нещото, което ме е радвало и действително, е най-големият успех за мен. Още нещо важно за мен е, че тези деца не са били на улицата, били са с по-друго възпитание, защото в спорта също възпитаваме. Акробатиката изисква дисциплина и отговорност, без които няма как да израснеш и да постигнеш нещо. А що се касае до успех от състезание, имала съм доста такива признания, които за момента са били нещо велико, но в същото време и голямо огорчение за мен. Става дума за участията ни на европейски и световни първенства, в които сме били толкова близо да вземем медал, и за една десета ни изхвърлят, само защото сме малка държава, с която може да си правят каквото искат. Та от една страна е успех, а от друга, голямо разочарование.

- Най-голямото предизвикателство, което сте срещали в 45-годишната си кариера като треньор?

- Най-голямото ми предизвикателство винаги е било да направя нещо уникално, което не е правено досега в България. В същото време съм имала вид тройка, която е правила упражнение, за момента единствено от три тройки в света, като в тези три е влизала и моята. Винаги съм искала да правя нещо по-различно - нещо, което не е виждано. А в България специално, тази пирамида все още не е правена.

- Дълги години в Ботевград имахте затруднения с условията за нормално провеждане на тренировъчен процес. Въпреки това не се отказахте. Какво Ви костваше постигането на тази Ваша цел?

- Коствало ми е много. Не знам дали знаете, че един път покривът се вдигна и вътре беше потоп. След това започна ремонт на залата и се опожари. Преди 3 години пък буря разруши покрива, точно преди Световно първенство, а лагерът трябваше да бъде в Ботевград. Това ми костваше страшно много. И може би повече от това, което съм преживяла като работа в студени зали, с течове, с дупки в квадрата и по пода. Имах чувството, че това няма да мога да го преживея. Но случи ли се още един път нещо подобно, кракът ми няма да стъпи в залата. Не знам дали ще успея да го преживея.

- Как стои въпросът с финансирането в момента. Достатъчни ли са средствата, които се отпускат за Вашия спорт, за да можете да работите спокойно и пълноценно?

- Що се касае до базата, ще започна първо с това, имаме малка зала, но е една от най-хубавите в България. Относно финансирането, ако мога да кажа, че е недостатъчно, то е от страна на Министерството на младежта и спорта. Говори се много, че се дават пари, но не за всички спортове. Ако трябва да бъда по-точна, за миналата година Министерството бе отпуснало 2750 лв, след което се добави като бонус още 700 лв, при положение, че съм имала 4 състезатели в националния отбор, с много медали от Държавния шампионат. Що се касае за помощ и финансиране от Общината, не мога да се оплача. Винаги сме получавали средства, това още от години наред върви по този начин. Другото хубаво за нашия клуб е, че не плащаме консумативи за база, не плащаме наем, което е много добре за нас.

 - Какво трябва да притежава едно дете, за да може да успее в спортната акробатика?

- Едно време търсехме деца, които притежават качества за този спорт. Да са гъвкавки, пъргави, отскокливи, да са здрави. Сега може би трябва да започнем от това - децата да бъдат възпитани, отговорни и дисциплинирани. Има много българи треньори в чужбина, които казват, че там децата влизат в залата възпитани, а в България идват ние да ги възпитаваме.  В чужбина ходят всеки божи ден и искат да научат нещо ново или да подобрят. Нашите влизат, сядат, гледат и мързелуват. И всичко трябва да е съобразено с тях, те да имат права и да нямат задължения. Така не става. Преди години бяхме водеща сила в акробатиката, от доста време – вече не сме.

- Какви са най-често срещаните проблеми, с които се сблъсквате при работата с подрастващите в днешно време?

- Разликата между преди и сега е огромна. Онези деца идваха с желание, с отговорност, с възпитание и за тях беше някаква ценност, че са спортисти. Докато сега, не ми се иска да го казвам, но младите са доста безотговорни и мързеливи, без ценности и елементарни обноски. Говоря като цяло. Това е огромен проблем на българското младо поколение в 21 век.  

- В момента тече усилена подготовка на женската ни тройка (Габриела, Дария и Стейси), с която се готвите за участие на Световно първенство през лятото. Как върви работата с тях, успяхте ли да преодолеете трудностите около пандемията, които вероятно са попречили на пълноценния тренировъчен процес?

- Ние сме правили опити и повреме на пандемията, когато е било хубаво времето, да излизаме навън и да тренираме. Нещо, чрез което успяхме да проведем някаква физическа подготовка, но и същевременно раздели това, което е специфичното в акробатиката - да се работи с партньори. Това остави много дълбока пропаст в подготовката ни. В интерес на истината проблемът не е само при нашите състезатели. Това си коментирах и с колеги, които споделят същите трудности. Най-много обаче повлиява качването на килограми, което в нашия спорт, е фатално. Получават се контузии, упражненията не се изпълняват правилно и в общи линии целият процес се затруднява изключително много.

- Какви са нагласите преди предстоящото важно състезание и докъде се простират амбициите Ви?

- Амбициите са да изиграят и да се представят на ниво. Всеки треньор прави подготовката според възможностите на своите състезатели, за да може да изиграят най-добре и да се представят на възможно най-високо ниво. Оттам насетне има неща, които не зависят от играта, а от съдийството. Не са малко случаите, в които за съвсем малко, се „вади ножичката“ и си до тук.

- Представяли ли сте си какъв би бил животът Ви, ако не се занимавахте със спортна акробатика?

- Ами аз да си призная откровено, никога не съм искала нещо друго. Даже имам спомен, който никога няма да бъде заличен в съзнанието ми. Мисля, че бяхме в 5-и клас и трябваше да напишем съчнинение на тема „Какъв искаш да станеш“. Аз написах в моята работа, че искам да бъда треньор по спортна гимнастика. И бях много разочарована от госпожата, която ми бе писала оценка „Добър 4“. Аз не съм била отличничка, признавам си, но толкова съм го искала и със сигурност съм вложила много в съчинението си, за да докажа своето желание. И сега има преподаватели в училище, които ненавиждат спорта. Просто имат отрицателно отношение към хората, които спортуват. Но не могат да разберат, че тези деца се лишават от много.

-Вероятно са малко дните, в които не сте в залата. Какво обичате да правите в свободното си време?

- Истината е, че почти нямам свободно време (смее се). В предните години работехме с деца и в събота и в неделя. Тренировки се провеждаха до обяд и следобяд плътно. Това е трета година, в която реших да си дам почивка в неделя. От 2004 година включително до този момент отпуска не съм ползвала нито един ден. Не знам как ще го приемат хората, някои може да ме мислят за луда. Но в спорта трябва да си луд, за да успееш. В това съм сигурна!

 – Какво бихте искали да си пожелаете за в бъдеще?

- Единственото нещо, което си пожелавам, е да съм здрава. Понякога ситуациите в живота ни изобщо не зависят от нас, затова бих искала да отлича здравето като най-важното, което трябва да бъде цел номер едно занапред.

Екипът на „Балканец“ пожелава на Добринка Николова здраве, дълголетие и още много успехи в личен и професионален план!